Проблемът е, че онзи Марко тръгнал да го догонва по света. Обявили го за европейско издир­ване. Веднъж в една болница в Португалия на нашия човек му казали: „А вие ли сте Марко Рикардо? Знаете ли, че тук имате непогасени задължения? Как така не знаете? Ето, вижте на кой адрес сме ги изпратили…“

Марко бурно протестирал – не, това не съм аз. От болницата, разбира се, не повярвали. Пък и сигурно са чували тези обяснения доста пъти.

– Не знам какво вършат службите за сигурност по света, но сега знам къде живее онзи Марко. Знам зъбния му статус и какви болести има, макар че общо взето е здрав. Само два пъти е бил прострелван… Може би холестеролът му е малко висок, но това сигурно е заради стреса. При не­говия начин на живот, няма как… Иначе е здраво момче. Як сицилианец…

Според Марко парадоксът е друг – с онзи дори си приличат.

– Нали разбираш – в известен смисъл всички сицилианци си приличаме – тъмна чуплива коса, тъмни очи, добро телосложение, леко мургави. Виждал съм много пъти снимката му във вестни­ците. Все едно съм аз… Е, той може би е малко по-фотогеничен, признавам. И може би спортува повече…

– Хубавец значи – подхвърлям аз.

– Е, той може да мине и за хубавец – подсмихва се Марко. – Него жените определено го харесват. Бандит. Мъжко момче. Има обвинения за изнудване, участвал е в група за отвличания, има няколко обвинения в побой, укриване на данъци… Лошо момче, откъдето и да го погледнеш. Имам приятел в полицията и той ми разказва всичките тези работи – един вид да знам в какво съм замесен – уточ­нява Марко.

Малко по-късно признава, че няколко пъти му е хрумвало да си смени името. Да вземе фамилия­та на майка си, но после се е отказал.

– Ще стане по-сложно. Знаеш ли, че старото име не изчезва просто така? То си седи там в документите, имаш си досие и трябва да обясняваш всеки път защо си се отказал от него. Всеки ще пита, ще дълбае и ще търси причините. Ще правят проверки дали нещата се връзват, а това ще отнеме дни и при всички случаи аз пак изпускам полета. Не – категоричен е Марко – това не е за мен… Не мога да се откажа. Нека той се откаже… Ти би ли се отказала?

– Не знам – отговарям. – Наистина не знам…

– Пък и честно казано – продължава Марко – надявам се, че там някъде в досието на другия Мар­ко Рикардо Тиволи, в бележка под линия, с дребен шрифт да е отбелязано, че има двама Марко Тиво­ли – един добър и един лош. С повечето от нас е така, нали? Винаги има някъде един човек, който прилича на нас – по-добър, или по-лош. Е, в случая аз съм добрият. Поне това е сигурно.

После Марко се смее. Въобще той се смее много. Казва, че животът в Лисабон му харесва – вре­мето е хубаво, храната е вкусна, хората са добри. Доволен е. Научил се е да прави пиле по никара­гуански, емпанадас и въпросния английски шоколадов мус.

– Ще се видим по-късно, нали? – пита Марко.

– До по-късно, Марко Рикардо Тиволи – казвам аз.

– Ето, видя ли, запомни ми името – смее се той.

– Запомних го завинаги – потвърждавам.

И пак се смеем. Португалците, пък и другите хора тук, се смеят много. Не знам дали е от кли­мата.

Няколко часа по-късно проверявам името на Марко Рикардо Тиволи. Искам да видя и другия Мар­ко. Да сравня дали си приличат, дали имената правят хората еднакви. И не откривам нищо. Само Марко Рикардо Тиволи, доброволец в Португалия, бивш учител по английски в Стокхолм и Варшава, майстор на добрата италианска храна, човек, който знае, че изборът е само в негови ръце.