Трябва да кажа още в началото, че Марко не изглежда лошо момче. Прави чудесни спагети карбонара, приготвя ябълков сладкиш по стара италианска рецепта, може да прави и тирамису, а само преди минути ми разясняваше тънкостите по приготвянето на шоколадов мус с едра морска сол.

Да, със сигурност не изглежда агресивен, но днес и престъпниците не са това, което бяха. Оглеждам го пак – улегнал мъж, доволен от живота, със сигурност човек, който няма желание да тръгне да води война. От шест месеца е доброволец в Лисабон, работи с хора в неравностойно положение, сякаш да подчертае дебело, че той няма нищо общо със собствените си три имена.

– Разбираш ли? – пита ме Марко. – Марко Рикардо Тиволи. Той повтаря всичките си имена. Ос­вен това е роден в Сицилия. Една година по-малък от мен. Направо лудница!

Сигурно не изглеждам склонна да съчувствам на Марко, защото той пояснява.

– По принцип съм свикнал с положението, но напоследък онзи Марко е влязъл в по-зрял период. Разбирам го – все пак е човек в разцвета на силите си. Захванал се е с един куп неща. Но ми създава много неприятности.

И започва да изброява на пръстите на ръцете си:

– За три години десет пъти съм изпускал международни полети. Веднъж за Лондон, два пъти за Единбург, един път за Мюнхен, два пъти за Франкфурт, един път за Осло… Колко станаха? А да, и още два пъти за Испания – веднъж за Барселона, и още веднъж за Мадрид. Може би изпускам още някой… Да, Стокхолм… Но всичко започва с невинното подаване на документите, после лицата на служителите на летището се опъват… Можеш ли да си го представиш? Виждаш как лицата им се стягат и пред очите ти вече стоят други хора. Никаква емоция. Пълна мобилизация. „Чакайте, чакайте, не е това, което си мислите“ – опитвам се да им обясня… Но никой не ти дава време да обясниш… „Ръцете на тила!“ „Да ти виждам ръцете!“… И самолетът вече е излетял…

– Може би после ти дават някакви компенсации? Полет в първа класа? Чаша шампанско? Въз­главница? Заради грешката…

Марко маха с ръка.

– Какви компенсации? Марко Рикардо Тиволи от Сицилия. Всичко съвпада. Имена, място на раждане, страна… Пък и всичките тези хора на летището, които са ме гледали как стоя с ръце на тила… Знаеш ли колко често срещам бивши съученици, колеги, далечни познати по летищата? Кимаме си и се питаме – как си… „О, занимавам се с доброволчество“, казвам. „Сега завършвам втора магистратура в Барселона, пътешествам по света, записах се в майсторски клас по слад­карство в Мадрид“. А в следващия момент полицаите заграждат майстор сладкаря и крещят: „Да ти виждам ръцете!“ и „Не мърдай!“ Каква компенсация? – пита Марко.

Известно време и двамата мълчим. Марко изгребва последните лъжички шоколадов мус от порцелановата чашка пред себе си. И се сеща нещо.

– Знаеш ли, че веднъж ме накараха да легна по очи на земята в родното село на баба ми? Обис­кираха ме така, както се прави по филмите, и после ме накараха да легна по очи в прахта. Знаеш ли каква прах има в Сицилия? Червеникава прах, полепва по всичко… А тъкмо имах среща с момиче. И всичко пропадна… А хората стоят и гледат отстрани, все едно не ме познават… Това не се забравя. Тогава за пръв път се усъмних дали съм толкова добър, колкото си мисля.

Преди да започне да готви така добре, Марко е работил като учител по английски в Швеция. Бил е и в Полша. И сега ми хрумва, че може би целта му е била съвсем прозрачна – да се махне някъде, да се запилее по света и да избяга по-далеч от онази прах.

– Не, не, аз си обичам Сицилия – упорства той. – Но ми беше тясно там. А може би двама Марко Рикардо Тиволи бяха много за един остров.