възраждащият се в цяла Европа на­ционализъм.

А сега ми се иска да премина към две български книги, които видяха бял свят тази година и за мен лично бяха особено важни. Едната е худо­жествена литература, а другата – критика; едната е нова, а другата – сборник с вече публикувани неща. Едната е Кедер на Йорданка Белева. Първоначално се отнасях с голямо подозрение към недългите разкази на авторката, която познавах основно като поетеса, и дори не исках да за­почвам да ги чета. Предубедеността ми беше сразена още с първия разказ, но силното впечатление само се за­дълбочаваше със следващите. Кра­сивият език тук е успял да изрази чувства, за които няма думи и един­ствено магическото сплитане на фрагменти от истории, метафори и описания на персонажи успява да ги направи споделими отвъд личното преживяване. Това е книга, която ще препрочитам.

Другата е Литературни похождения, вторият от трите тома с избрани съчинения на Никола Ге­оргиев, един от българските литературоведи, чи­ето влияние разбирам, или искам да разбирам, като обещание, че е възможно преодоляване на стеснени­те ни хоризонти. Редакторите Сава Савчев и Бой­ко Пенчев са подбрали литературно-критически статии от 1966 до 2011., някои добре познати, а дру­ги забравени и трудно откриваеми. Тук са и образ­цовите анализи на Ботев и Яворов, и скандалният и справедлив прочит на „Диви разкази“, и интерпре­тациите на „Андрешко“ и „Гераците“, но и тексто­ве за Ориента и Турция, за Ламар, за Остап Бендер, за Радичков. Тази книга ми показва отново и отново колко е важно да четем внимателно, бавно и търпе­ливо, и колко е нужно да разглобяваме клишетата на всекидневието си.

В различен смисъл бих нарекъл книгите на Йор­данка Белева и Никола Георгиев важни, но и в двата случая бих искал да запазя тази дума – „важни“, важни за мен и за контекста ни. На осмо място бих поставил не отделна книга, а писател. Хауърд Филипс Лъвкрафт. С моя приятел Еньо Стоянов предложихме през летния семестър избираем курс върху неговото творчество и четох и препрочитах произведенията му. На български Лъвкрафт беше превеждан основно от Адриан Ла­заровски, който неотдавна ни напусна. При всяко посягане към автора на мита за Кхтулу, след мно­гобройните препрочитания и въпреки тях, мисля за Адриан. А космическият ужас на Лъвкрафт все така представя пред мен загадка, склонна дълго да държи погледа в плен на въображението.

Предпоследната книга, за която искам да кажа две думи, е от онези, чието препрочитане, според мен, е за предпочитане пред изчитането на пове­чето, ако не всички, нови заглавия. Обикновено бих сложил тук името на Джойс (с Одисей и Бдение над Финеган), тъй като по лични причини всяка година в собствения ми свят е година на Джойс, но тази година се върнах към По следите на изгубеното време на Марсел Пруст. След като миналото лято я про­четох без прекъсване от началото до края и раз­брах защо накъсаното възприемане на отделните томове не може да постигне същия ефект, сега се обърнах за пореден път само към части от огромна­та литературна катедрала на Пруст и основно към последните три части на романа. На мен ми е труд­но да чета превода на Мария Георгиева и го избягвам, но използвам повода да се запитам защо през 2009 година издателство Панорама Плюс е публикувало нейния превод Изчезналата Албертин, безобразно съкращавайки повече от две трети от този клю­чов предпоследен том? Или това е по вина на сама­та преводачка? Това, че не се посочва кое френско издание е използвано, не улеснява нещата. Аз четох две различни френски издания, едното критическо, другото – не; и двете не предполагат по никакъв на­чин подобни озадачаващи съкращения. Ние все още нямаме цялата творба на български. Може би е за добро?

Последното място ще оставя празно. Година­та още не е свършила, но има и по-особена причина. Една от книгите всяка година е идна, идната книга, която променя моето „тук и сега“, подчинявайки го, подчинявайки начините ми на четене, на едно бъде­ще, което никога няма да стане настояще и което всяка хубава книга носи със себе си, превръщайки се в нещо различно от това, което си мисля, че е. Тази идна книга, която е в други книги, но като нещо раз­лично от тях, продължава да идва към мен – в забра­веното, препрочетеното, непреведеното, нечете­ното.

Дарин Тенев
Ноември 2018 г.