Вторият роман също от години е в списъка ми, но едва наскоро успях да го намеря в книжно тяло на английски и на български. Малкълм Лоури, Под вулка­на. На български е издадена през 1982 от „Народна култура“ в чудесен превод на Спас Николов. Лоури е сравняван с Джойс заради използването на много езици, разнообразните препратки, експерименти­рането с повествователни похвати. И всички тези аспекти действително превръщат творбата в нещо много повече от самоунищожителната исто­рия на алкохолизиран британски консул в малкото мексиканско градче Куаунауак по време на Втората световна война; те разкриват една много по-ма­щабна картина на време, от което все още не сме излезли, време, в което лишаването от илюзии е по­редната поза, разобличаването на лъжливите цен­ности не разкрива никаква спасителна истина, вре­ме, в което не може да се отговори на тежащия над хората въпрос – каква полза от воля, когато вярата е загубена?

Следващите три заглавия, които ще спомена, доколкото ми е известно не са превеждани на бъл­гарски. И трите книги внасяха в дните ми усмивка­та на сериозното мислене.

Първата е Едъкин (Erewhon) на Самюел Бътлър, излязла на английски през 1872 г. Открих я в антик­варна книжарница в Лондон за смешно ниска цена. Антиутопията на Бътлър е особено известна с размишленията за машините и защо една цивили­зация е била готова да се откаже изцяло от тях; но за мен не по-малко впечатляващо беше обръщането на местата на болест и престъпление в чудната страна, открита от героя на романа. Там настин­ката е престъпление, а кражбата – болест. И кол­кото по-нелечима е болестта, толкова по-тежко се счита престъплението. Светът, в който болните са наказвани за своите болести, подсказва Бътлър, може би не е нито само фантазия, нито особено да­лече от нас.

Второто заглавие е Три момента на една екс­плозия, сборник с разкази на Чайна Миевил. Авторът вече е представен на български с четири романа, но изглежда не особено познат на по-широката публи­ка. Странната фантастика на Миевил се разгръща по различен начин в романите и в разказите и за мен сборникът от 2015 година беше като епифания. Възможността старинни шотландски замъци да за­разяват с руини хората; рекламата чрез взривове и унищожаване на сгради и градове; оживяването на потънали нефтодобивни платформи; бавното дви­жение на огромни летящи айсберги над Европа – все­ки от разказите предизвикваше едновременно въоб­ражението и философската рефлексия.

Третата книга беше публикувана във Фран­ция през октомври 2018 и я получих наскоро. Става дума за открит ръкопис на Дерида върху Хайдегер, за който се е предполагало, че е загубен. Оригинал­ното заглавие е на немски – Geschlecht III, а римска­та цифра в края подсказва, че текстът е част от

Да се говори накратко за хубави книги, да се представят на­бързо съчинения, които изискват бавно и отдадено обсъждане с внимание към всеки детайл и всеки обрат на фразата, означава от­ношението към книгата да се подчини на ритъма на спешността, овладял през медии и технологии всекидневието и допринесъл за нарастващите съпротиви към четенето на литература за смет­ка на интереса към няколкоминутни клипчета в интернет. Да се говори накратко за хубави книги налива вода в мелницата на не­отложното ново, каращо погледа, едва спрял се на едно заглавие, да продължава към следващото, докато съвсем спре да чете. И все пак говоренето за книги, дори и накратко, е за предпочитане пред всяка друга алтернатива. Книгите, с които свързвам 2018 година, не са – с редки изклю­чения – произведения, публикувани същата година. Поради служебни ангажименти (участие в журита и експертни съвети) ми се наложи да изчета около стотина заглавия от съвременната българска литературна продукция, видяла бял свят тази година. Но бих искал да говоря повече за други книги – книги, които откривах и преоткривах, забра­вени, непревеждани, книги, които са стояли дълго в списъка ми за четене, без да имам времето да стигна до тях, и такива, за които никога не съм знаел.

И ще започна с две заглавия, които са превежда­ни, но трудно откриваеми и по-скоро непознати на широката публика.

Първото е романът Еликсирите на Дявола на Е.Т.А. Хофман, преведен от П. К. Чинков и публикуван 1929 г. от издателство „Ив. Г. Игнатов и синове“. Знаех от каталога на Народната библиотека, че я има на български, но случайно я открих в една ан­тикварна книжарница на ул. „Граф Игнатиев“. Исто­рията за двойници, страст, лудост, престъпления и магия, написана с омайващия стил на Хофман, си струва да бъде преиздадена. Романтизмът на Хоф­ман тук вече предсказва високия модернизъм на XX век. Ето един сюрреалистично звучащ цитат: „Хора, които бях виждал по-рано, се явиха преобразени като глупави шутове. – Глави пълзяха наоколо с крака на скакалци, които им бяха пораснали на ушите, те ми се смееха злобно – странни птици – гарвани с чо­вешки лица шумяха във въздуха. – Аз познах концерт­майстора от Б. с неговата сестра, тя се въртеше в буен валс, а брат ù свиреше за танца, но движеше лъка върху собствените си гърди, които бяха стана­ли циулка. – Белкампо, седящ с грозно лице на гущер върху един отвратителен крилат червей, се сблъска с мене, той искаше да ми реже брадата с един желе­зен нажежен гребен – но това не му се отдаде.“

нещо по-голямо. Първата част на Geschlecht (върху отношението между половата разлика и онтоло­гичната разлика) беше преведена в края на деветде­сетте в Демократически преглед, втората (върху Хайдегер и въпроса за животните) и четвъртата (върху Хайдегеровата интерпретация на войната у Хераклит и приятелството) френският мислител също публикува приживе и са отдавна известни. Третата част се появи едва сега и се оказа, че това размишление върху Хайдегеровия прочит на Тракл не е текст от двадесетина страници (като първите две части, писани по същото време като третата), а проект за книга от над сто и петдесет страни­ци, в които внимателното деконструиране на Хай­дегер помага за задаването на най-трудни въпроси, свързани с философския национализъм на немския мислител. Дали критиката на нацистката идеоло­гия, обвързваща немската съдба с кръвта и почва­та, не позволява дори по-трудно оборима форма на национализъм, издигнат в сферата на духовното, пита Дерида и така ме кара да си задавам въпроса за категориите, с които днес се мисли и критикува