Автор: Герган Ценов
Герган Ценов е диригент и пианист, който от двайсет години живее и работи в САЩ. Основател е и музикален директор на Камерен ансамбъл „Ценов”, чиято основна цел е изпълняването и популяризирането на българска класическа музика. Завършил е Националната музикална академия в София и Джилиард скуул в Ню Йорк с две отделни магистърски степени по дирижиране, както и Университета в Монтклер с трета магистърска степен по пиано. През последните няколко години редовно записва и изпълнява произведения на български композитори със Софийската филхармония, СО на БНР и Нов симфоничен оркестър.
ПО-ДОЛНАТА СТАТИЯ ИМА ЗА ЦЕЛ ДА ОТГОВОРИ НА ЕДИН ЕДИНСТВЕН ВЪПРОС И ТОЙ Е: „МЪРТВА ЛИ Е КЛАСИЧЕСКАТА МУЗИКА И АКО НЕ – ЗАЩО?“
МУЗИКАЛНОТО ОБРАЗОВАНИЕ
Когато аз бях ученик през 80-те години на миналия век, предметът „Пеене и музика“ се изучаваше толкова сериозно и задълбочено, че в трети клас на Основно училище „Стефан Захариев“ в Пазарджик аз и моите съкласници бяхме в състояние да запишем музикална диктовка, продиктувана на пиано. Всяко дете на 10-годишна възраст имаше прилична базисна подготовка по теория на музиката, бе запознато с кратките биографии на основните музикални фигури от западноевропейската класическа традиция и бе в състояние да разпознае редица емблематични музикални произведения. Вероятно много от преподавателите по музика от този период си спомнят, че в ония години (все още държавната) Студия „Балкантон“ бе съставила огромни учебни комплекти с грамофонни плочи с изпълнения на авторитетни солисти, камерни състави и оркестри с огромен списък от шедьоври, които се слушаха и анализираха в клас, като между тези изключително внимателно подбрани записи фигурираха имената на изпълнители от ранга на Херберт фон Караян и Святослав Рихтер.

Когато през 1958 година Ленард Бърнстейн представи своя първи концерт за деца (Young People’s Concerts), неговата идея бе да надгради над училищното музикално образование и да обогати музикалния живот на най-малките с първокласни концертни изпълнения и интригуващи интерактивни дейности. 70 години по-късно почти навсякъде по света общообразователните концерти са сведени чисто и просто до лесен и сравнително безпрепятствен начин да се усвоят държавни или частни средства.
В края на 50-те години на миналия век големият американски диригент Ленард Бърнстейн и Нюйоркската филхармония буквално възпламениха световната музикална общественост със своите детски концерти (Young People’s Concerts). Инициативата на Бърнстейн придоби толкова широка известност и предизвика такъв бурен възторг (не само сред детската, но и сред по-възрастната аудитория), че съвсем скоро телевизионният канал CBS направи възможно излъчването на тези концерти в 40 държави. Нюйоркската филхармония бе започнала да изнася подобни концерти още в далечната 1924 година, но Бърнстейн бе първият, който превърна тази инициатива в стандартна за повечето професионални оркестри по цял свят. Има обаче нещо, което поне лично за мен е изключително любопитно във връзка с тези детски концерти. Ако попитате 80-годишен нюйоркчанин за образователните концерти на Бърнстейн, той ще ви каже, че това са едни от най-красивите и най-силно запечатали се спомени от детството му, макар тези общообразователни концерти да са били не повече от два-три в живота на детето от края на 50-те и началото на 60-те години; докато ако попитате днес нюйоркско дете на 12-годишна възраст за ролята на тези концерти в неговия живот, ще се окаже, че тези концерти нямат почти никакво значение за него, извън, естествено, възможността да се откъснат за един ден от скучната училищна среда.

Джулиард Скуул (Juilliard School), определено от авторитетната рейтингова компания QS World University Rankings за най-доброто училище за изпълнителско изкуство в света за 2016 година, е с дарителски фонд (endowment) над 1 милиард долара, като върху инвестиционната политика на училището работят огромни и високо профе- сионални екипи от специалисти инвеститори. Всяка година за учениците на училището са организирани десетки семинари и лекционни курсове, посветени на бизнес администрацията и музикалния мениджмънт, а в училището съществува специален офис (Career Development Office), в който студентите могат да потърсят помощ и съвет за това как да построят и оформят резюмето си или как да преговарят с импресарски агенции във връзка с евентуален договор за сътрудничество.
Разбира се, че безспорната заслуга за подобно различие в мненията между отделните поколения трябва да бъде отдадена на неустоимата личност и на безспорния музикален гений на Бърнстейн, но по мое мнение (а и не само по мое мнение) не по-малко значима причина за това различие в оценките се крие във факта, че преди шест десетилетия, когато обучението по музика бе сериозно залегнало в самата училищна образователна програма, всички тия допълнителни образователни инициативи (и в САЩ, и в България) се явяваха не като изолирани музикални мероприятия без конкретна цел и без конкретен образователен контекст, а като един много малък връх на айсберг, под който лежеше една солидна предварителна музикално-образователна подготовка.