Автор: Росен Спасов
Срещаме се с Милко Лазаров няколко дена, след като новият му филм ,,Àга“ откри 22-ия София филм фест и напълни зала 1 на Националния дворец на културата. Датата е 13-и март и я споменавам, защото режисьорът ми споделя, че на същата дата преди една година са започнали снимките на филма в далечния северен регион Якутия.
Визията на „Àга“ е първото най-голямо впечатление, което филмът прави. Цветът на небето такъв ли е в действителност и до колко е постигнат на ниво постпродукция?
– Не деля визия, драматургия и звук. Нито пък ги събирам. По въпроса конкретно – много е близък цветът на небето във филма до естествения му цвят. Небето над Якутия е по-специфично. Особено в първите дни на снимките, слънцето по цял ден се въртеше над хоризонта. Към края започна да се вдига по-високо, и когато настъпи Равноденствието, придобихме почти същото време като в България по отношение на деня и нощта. Там е друг свят. Дори грозните неща са много по-различни от тук и в този смисъл са екзотични.
В първата третина от филма се запознаваме детайлно с живота и бита на персонажите. Във втората третина научаваме за конфликта между Нанук и дъщеря му Àга и породената от това тъга. Всичко това се долавя почти инстинктивно. Някъде там под повърхността започва да кристализира и носталгията на Нанук по елените, природата, а защо не и по младостта. В някой от етапите на продукцията не се ли страхувахте, че съвременният зрител ще има проблеми с възприемането на тези идеи?
– Това е едно от най-точните обяснения на филма, които съм чувал, въпреки че в началото не съм търсил подобни внушения. Аз правя филмите си в режим на паника да не се проваля. Това изключва всякакви спокойни осмисляния на филма, който правя, и как той би бил приет. Беше заложено да се провалим – българи отиват в Якутия да снимат филм, без да познават нищо и никого там – за култура, която не познават, с абсолютно измислени персонажи, начин на живот и т.н. Не знам къде ми е бил акълът да поема такъв риск.
Точно това е структурата. Исках в началото да мине известно време, да навлезем в стилистиката. Зрителят да схване ключа. Този ритъм постигнахме и благодарение на режисьора по монтажа, с когото работим винаги – Веселка Кирякова. Тя е и продуцент на филма, което много помага. Това беше най-възможният вариант – всичко опира до интуиция. Почти всички диалози съм ги писал часове преди сцените – напълно наново. Действаш, за да спасиш филма. Той тръгва нанякъде и ти го следваш.
Въпреки това върху него са работили голям брой драматургични консултанти и премина през множество програми за развитие. До колко се съобразявахте със съвременните формули и схеми за фестивален филм или със съветите и изискванията на копродуцентите?