Откъс „Взривът на моста”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Гоце Делчев – Димитър Буйнозов; комити – Илия Ейков, Йордан Алексиев, Митко Киров, Васко Боянов, Пламен Сомов, Велин Велинов, Антон Антонов, Кристиан Кръстев, Орлин Орошаков, Марио Кръстев, Бате Ангелчо и Тото от Неврокоп
Като затихна градушката от камъни, изпълзяхме от блиндажите. Кирчо викаше, че малко преди взрива Дилбер Танас наполовина проврял туловището си в претъпкания блиндаж. Краката му останали навън. Кирчо видял до краката на Руси един статив за камерата и подритнал статива настрани, да не би да се търкулне от взривната вълна върху главния ни актьор. Кирчо сочеше – стативът на камерата близо до краката на Руси Чанев бе сякаш прерязан от гигантски трион на две. А на Руси му нямаше нищо!
Бяхме забравили отвън една бака за храна. Беше сплесната като че валяк бе минал през нея. Внушителна канара бе се запряла току пред амбразурата на единия от блиндажите, дори бе сплескала леко компендиума – прикритието на обектива. Метър по-нататък да се бе стоварила, нищичко нямаше да остане от покривчето на блиндажа и от хората под него. Прав се бе оказал Охраната с неговата инструкция…
Сега вече придойде закъснелият страх, а заедно с него и възбуждащата радост, че леко се отървахме. Из-зад една бука се изшмули звукорежисьорът Мишо Каридов с магнетофон на шия. Бил записвал звук навън – без каска, само прикрит зад дънера. Около неговата бука поразиите бяха неописуеми, а Мишо бе цял-целеничък! И при каскадьорите всичко бе благополучно.
– Всичко благополучно! – щеше да резюмира станалото Дилбер Танас. – Мостът не се знае да е бил на това место!
Но това – по-късно, сега над моста се стелеше дим, не се виждаха пораженията.
А нас лудостта ни обземаше!
Всички се надпреварваха да разказват какво са изживели, ала през глъчката дочух, че отдолу, от кота „осемстотин”, трополят към нас крака, крещи се неистово. „Комитите на Гоце” се изхитрили да гледат някак-си; гледката ги бе подлудила и тях. Снимачният ден бе приключен; смрачаваше се, но ние със Славчо само се спогледахме и той грабна камерата на рамо. Маркирах някакъв мизансцен на Руси и Митко Буйнозов, заръчвах им да водят действието, докато чаках комитите да се появят. Някои от тях бяха кинаджии, членове на екипа, другите – приятели, които живееха с нас. И с филма. (Не съм споменавал досега – такова единение на екип и участници около желанието да стане филм не бях имал и нямаше да имам!) Дотърчаха „комитите”. Виках:
– Снимаме! Без репетиции! Камера!
И ги бутах да минават пред обектива. Те всички се включиха в кадъра, без да се помайват; възторгът и въодушевлението им преляха от живота в снимките без никакво усилие и насилие. Нито се чудеха какво да правят, нито – какво да говорят. Правеха това, което им напираше отвътре. Митко Буйнозов понечи да пита за реплики, викнах му да ги прегръща и целува; той това и правеше. Славчо ги дебнеше с камерата, а Руси диктуваше ритъма на скандиранията им, по някое време ги увлече в танц-подскачане. Сетих се да ги подканя да запеят, Митко захвана песента, скулпторът Данчо Алексиев, бъдещият оператор Пламен Сомов, Марио Кръстев, художникът Орлин Орошаков подхванаха. Включиха се и останалите мъже… Както казва Станиш Накев в чистосърдечните си спомени „со голема радос”, на един дъх го заснехме този епизод.

Откъс „След взрива”. В откъса: : Дилбер Танас – Руси Чанев, Гоце Делчев – Димитър Буйнозов; комити – Илия Ейков, Йордан Алексиев, Митко Киров, Васко Боянов, Пламен Сомов, Велин Велинов, Антон Антонов, Кристиан Кръстев, Орлин Орошаков, Марио Кръстев, Иван Андреев, Валентин Маринов-Пело, Бате Ангелчо от Неврокоп.

Ще свърша разказа си за моста на Ангиста с усмивка: когато показахме филма на художествения съвет в Студията, един от членовете му ни похвали за взрива на моста:
– Много ефектен е взривът на моста! – рече той. – За пръв път да видя хубави комбинирани снимки в българското кино!
„Комбинирани снимки” тогава се зовеше това, на което днес му викат „CGI ефекти”.

Историците
За „Мостът на Ангиста” отнесох най-много назидателни упреци от недоволната историческа гилдия. Не можело Гоце Делчев, кадрови български офицер, да разреши на войниците си (?!) да се държат като диваци… Само секунди след буйния възторг Гоце води четата си под строй, с песен на уста в едно село. Това историците-критикари не го споменаваха. За тях бе опасно, плашещо, че комитите изглеждали като убийци. Цитирах на един от тези запалени отрицатели собственото му писание – исторически труд, в който той бе привел достоверно сведение, че за четници се предпочитали хора, които вече са се „накървавили” – убили са някого. Отговорът му бе и е (досега!) показателен за мисленето на определен тип хора:
– Да, така е било, но това не бива да се показва!
Тези са инициатори в наши дни на бутафорни „възстановки на славни дати от нашата героична история” с накипрени в новички, чистички униформи българи-юнаци, които храбро трепят червени фесове… Така не е било, но това бива да се показва!
Понеже заговорихме за историците, нека завърша този сюжет: така се получи, че „Мерата” нямаше исторически консултант. Редакторката Цвети Коларова преговаряше с един знатен специалист, но той в последния момент се отказа по не помня какви причини, а ние вече тръгвахме за снимки. Честно казано, аз нямах нужда от консултант. Толкова дълго и упорито се бяхме подготвяли, че можехме с Руси да напишем кандидатска дисертация по темата „Македония”. Ние фактически я бяхме написали – споменах вече за дебелите папки със записани спомени и наши разсъждения върху събития, образи, международни отношения, предания, легенди, език… Отделно бяхме „изяли с парцалите” стенографираните от Милетич разкази на предводители, спомените на Гьорчо Петров, на Христо Чернопеев, на още много участници, както и всички печатни издания на Македонския комитет. Стига съм се хвалел, че става подозрително!
Надигнаха се маститите историци, сума ти народ се подписа под едно възвание до Централния комитет на БКП да бъде забранен филма. Ето това писмо:
ДО ДРУГАРЯ ИВАН СЛАВКОВ,
ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР НА
БЪЛГАРСКАТА ТЕЛЕВИЗИЯ
КОПИЕ: ЦК НА БКП
ЗА ДР. АЛЕКСАНДЪР ЛИЛОВ,
ЧЛЕН НА ПОЛИТБЮРО И СЕКРЕТАР
НА ЦК НА БКП
ОТДЕЛ “СРЕДСТВА ЗА МАСОВА
ИНФОРМАЦИЯ”
ОТДЕЛ “ПРОПАГАНДА
И АГИТАЦИЯ”
ОТДЕЛ “НАУКА И ОБРАЗОВАНИЕ”
ОТДЕЛ “ИЗКУСТВО И КУЛТУРА”
БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА
НАУКИТЕ
ТУК
УВАЖАЕМИ ДРУГАРЮ СЛАВКОВ.
През пролетта на настоящата година по екраните в страната бе прожектиран филмът “Мера според мера”. Поради предварителната реклама и поради факта, че е посветен на важен период от нашето историческо минало, той бе очакван с нетърпение и голям интерес. Но въпреки многобройните положителни и възторжени отзиви по радиото, телевизията и в периодичния печат, въпреки настойчивите опити да се внуши и наложи мнението за изключителните достойнства на филма като художествено произведение той не беше приет от широката публика. Между другото израз на това критично отношение бяха празните киносалони независимо
от намалените цени на билетите за втора и трета серия (нещо уникално за разпространението на филми у нас). С голямо закъснение само три критични отзива бяха допуснати в печата, и то не в централния.
Всъщност вместо да представят вярно и обективно героичните борби на българите в Македония и Одринско от онова време с художествените средства на филмовото изкуство, създателите на филма са си позволили произволни отклонения от историческата истина. По този начин се е получила една изопачена и недействителна картина както за бита и душевността на
българския народ, така и за цялата революционна епоха, за нейните най-видни представители и творци. Не само това – във филма има много неща, които карикатурят действителността и звучат обидно за нас като българи.
Още докато филмът се прожектираше по екраните, се заговори за телевизионната му реализация. По-късно това бе потвърдено от средствата за масова информация, които съобщиха, че се подготвя телевизионна адаптация на въпросния филм. Но тъй като за съжаление филмът като цяло (независимо от иначе добрите намерения на създателите му, сполучливата работа на оператора, добрата игра на някои от актьорите) е несполучлив в идейнополитическо и художествено отношение, ние считаме, че никакви промени не са в състояние да .го подобрят до такава степен, че той да може да се излъчи по Българската телевизия.
Ето защо ние, група историци от София, които се занимаваме и сме запознати с проблемите на националноосвободителното движение в Македония и Одринско, считаме, че подобно произведение би навредило на патриотичното възпитание на нашия народ и би унизило националното му достойнство.
Молим Ви настойчиво, другарю Славков, да направите необходимото филмът да не се излъчва по телевизията и под най-строга забрана да бъде поставено евентуалното му изнасяне в чужбина.
София, 26 октомври 1981 г.
С уважение
акад. Димитър Косев, проф. Добрин Мичев, проф. Йоно Митев, ст. н. с. д-р Костадин Палешутски, д-р Мерсия Макдермот, к. ист. н. Стоян Танев, к. и. н. Методи Петров, к. и. н. Ана Райкова, Цветана Мичева, Елена Христова, Веска Николова, Петър Коледаров, Христо Йонков, доц. Йордан Шопов, доц. Георги Георгиев, к. и. Н. Димитър Гоцев[5]

Телевизионните серии, които трябваше да се излъчат през 1982 година, излязоха на малкия екран едва през 1988…Споменаваха исторически неточности – но не назоваваха кои са, защото такива нямаше. На тях не им харесваше духа на филма!
Тончо Жечев доведе един поет, тогава виден държавен сановник да гледа филма. Търсехме в негово лице бъдещ закрилник. Поетът доведе със себе си и друг един от висшия ешелон на приближените до властта – юрист. Естествено, че на събитието присъстваше и Генералният. Този ден го съжалих искрено. Докато чакахме да почне прожекцията, поетът каза на юриста:
– Другарю…, кога ще дадем генералния директор на съд за порнографията в българското кино?
Генералният стана червен като рак и попита защо. В кой филм било имало порнография?
И аз наострих уши.
– В „Бариерата”.
Напрегнах се и си спомних, че Ваня Цветкова излиза гола от морето. Защитих Христо Христов. Казах, че това е поетично заснета сцена, че голото тяло се третира като доверчиво откриване пред любимия.
– Не говоря за този епизод! – рече поетът и кой знае защо ми намигна съучастнически. – А за сцената в спалнята!
Има един спомен на героинята – тя е малка, а баща й и майка й правят секс в една и съща стая с нея. Сексът е зад кадър, чуваме само звуци. Епизодът е нужен, той илюстрира психическата травма у подрастващото момиче. Опитах се да поясня това, но поетът продължи да ми намига съзаклятнически…
Тогава аз рекох:
– По-добре не влизайте да гледате моя филм. Още в началото имам гола сцена.
В началото на първа серия влюбеният дивак Дилбер Танас наляга Тъша (Цветана Манева), за да си я вземе като жена и за жена, ама поради неопитност се проваля набързо, а тя му се надсмива.
Гледаха, разбира се. И не харесаха. Пак заради догмата: „Не бива да се показва така, както е било!”
– Не можете да правите въстания вие от киното! – рече ми поетът.
– Постарал съм се да се придържам към документалните описания…
– То не е достатъчно!
Не поясни какво му е липсвало, но предполагам, че е било от рода на : „Манталитетът на нашия народ иска героично възобновяване на историята! Даже и да не е било така!”
Бях поканен на срещи със зрителите в Благоевградски окръг след прожекции на филма. Насрочени бяха дати за Петрич, Сандански и Благоевград. Отмениха тези срещи. Научих, че в окръжния вестник е излязла гневна статия на поет-работник против филма. На бюрото на члена на Политбюро Александър Лилов, отговарящ за идеологията, са лежали четири разгромни статии… Слава Богу, кампанията се ограничи само в рамките на пиринския край. Александър Лилов се бил намесил да ни защити. Той бе единомишленик на Людмила Живкова. Но след нейната смърт и той опра пешкира…

Но сега – внимавайте! За чест на тези, които наистина са избрали историята като призвание, се организираха едни други историци – предимно млади, с по-ниски научни звания – и написаха контра-писмо в защита на филма! Нито аз, нито който и да е друг от екипа имаше пръст в тази организация. Беше си спонтанна реакция на младите историци, на които бе дотегнало да мислят под диктовка[6]. Това писмо е едно от най-радостните неща, които ми се случиха с филма „Мера споредъ мера”.

[5] Вестник „Култура”, бр. 31, 3 август 1990 г.

[6] Из спомен на Боби Бобев, к. и. н. и един от подписалите второто писмо:

„…имаше и друга страна във фалангата на професионалните историци. И тя защитаваше филма със страстта на собствените си разбирания за стойности както в науката, така и в изкуството, за правото на свобода в творчеството.

Тази друга страна написа контраизложение до същите инстанции. С контрааргументи, отговарящи на нейните контраразбирания. Това писмо бе подписано от десетки професионални историци. Тогава го обявиха като „позиция на младите” ( разбирай: неопитните, все още неуспелите), но и това не отговаря на истината. Защото сред обругателите на филма имаше и млади хора, а второто писмо бе подписано и от учени с международна стойност и известност – тогава и сега. Нима не са гаранция имена като Вера Мутафчиева, Николай Генчев, Цветана Тодорова, Елена Стателова, Зина Маркова, Иван Божилов – много място ще отнеме да изброявам всички.” (вестник „Култура”, бр. 43, 26 октомври 1990 година)