Откъс „Монологът на попот Кочо”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Мучитано-Касапчето – Людмил Тодоров, Вашиль Чонголот-Пуфката – Иван Черкелов, попот Кочо – Георги Тодоров-Жози, младотурски офицер – Венци Кисьов, Тома Кронов – Светослав Овчаров, двойникът на Постоль войвода – Никола Вълчев; епизодици от екипа, Петрич и Мелник

Ицо Джорлев
Така и до сега наричаме един наш приятел, макар че той се казва Илиан Балинов. Бе от Перник и бе камерен техник в групата на Славчо. Асистентите на оператора имат най-много работа в един филм. Те са със строго разпределени отговорности. Трудно могат да бъдат замествани, затова Славчо скъпернически ги пускаше един по един да се снимат. Най-много в един епизод. На Илиан редът му дойде чак във втора серия, във въстанието. Той ме попита:
– Как се казва моят герой?
– Ти си един от четниците на Кръстьо Асенов – отвърнах му аз доста небрежно.
– Ама нямам ли си име?
Въпросът му криеше такова разочарование, такава момчешка обида заради анонимността, че аз се разрових из записките и му намерих име.
– Ще се казваш Ицо Джорлев.
Той се успокои, аз се подсмихнах на наивитета му, защото си знаех, че това име нямаше да се произнесе от екрана.
Ала стана точно обратното. Новопокръстеният Ицо Джорлев още в първата си сцена ми грабна симпатията с неподправеното си държание: обявяваше се въстанието, всички ликуваха, а той се щураше сред тях с една голяма паница, пълна с кисело мляко и го пазеше да не се разлее.
Малко след това, по време на сражението така настървено стреляше, а отпосле, в настъпилата пауза така естествено си отпушваше проглушените уши, че за мен стана ясно – още един жив персонаж си проправяше път към екрана. Ицо Джорлев също като попот Кочо се превърна в роля с много епизоди. В трета серия камерният техник вече беше актьор. Епизодът с ранения и уплашен Ицо Джорлев си е постижение от класа.

Откъс „Ицо Джорлев”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Ицо Джорлев – Илиан Балинов, Слава – Катя Иванова, младотурски офицер – Венци Кисьов, попот Кочо – Георги Тодоров-Жози, Тома Кронов – Светослав Овчаров, другият турски военен е оръжейникът Хикмет

Аз не устоях на пигмалионовото изкушение – придумах Ицо Джорлев да зареже асистент-операторската работа и го завлякох със себе си в Димитровградския театър. Той игра в моята постановка „Солунските съзаклятници”, остана в театъра, засели се в Димитровград, получи актьорско звание по „член девети” (комисия от ВИТИЗ гледаше постановки с провинциални актьори без специално образование и им уреждаше правата. По този член актьорско звание са получили, например, Петър Слабаков и Невена Коканова).
Ицо Джорлев участва в моите филми „АкаТаМуС”, „Лагерът”, „Черната лястовица”, „Буферна зона”, каниха го и други колеги.
Помня една нощ с него преди да вземе решението си. Връщахме се отнейде с едно микробусче. Той се надвеси от седалката зад мен и ми споделяше в тъмното за майка си, за трудния си живот в Перник, за надеждата, че след „Мерата” животът му ще тръгне на добре…
Все ми се ще да вярвам, че му провървя…
Приятели сме до ден-днешен.

Мостът на река Ангиста
Станиш Накев увлекателно описва как четата на Гоце Делчев е взривила моста на река Ангиста. Ние буквално вписахме спомена му в сценария.
Епопеята по взривяването на този мост във филма е не по-малко увлекателна.
Жоро Тодоров–Жози направи макет-ферма на ж.п. мост от дърво. Изработиха го парче по парче в Студията и пак така, на части го пренесоха край Гоце Делчев на една поляна. Тук го сглобиха. Заприлича си на ж. п. мост, макар и да бе дървен. За снимките бяхме подбрали истински каменни основи на някога съществувал мост по занемарения днес, а някога главен път от Неврокоп към Ковачевица. Пренасянето на тази конструкция до каменните основи се оказа изпитание.
Отначало пиротехникът Дойчин, вторият художник Антон и двама неврокопчани – батко Ангелчо и Тото прокараха път. Взривяваха скали, ринаха пръст с булдозер; трасето бе готово, но камионът с дългата ферма-конструкция не можеше да вземе завоя…
Тогава се сетихме за вертолета. Тъй и тъй пристигаше за снимки, защо да не го използваме?
За епизода „Полетът със Свети Георги Делчев” ни трябваше хеликоптер. Бившият летец Видьо Пенев преговаря отначало с пилотите от Първи отряд. Тези обслужваха ЦК, началството. Те се отказаха да летят ниско над планинските върхове, опасно било, инструкциите не го позволявали. Видьо доведе летците от Трети отряд. Тези вдигаха с вертолетите си железните стълбове за високо напрежение. Момчетата се съгласиха.
Хеликоптерът трябваше да пренесе готовата конструкция в труднодостъпните дебри на планината и да я положи върху каменните основи.
Мостът престоя седмица в очакване; един ден хеликоптерът кацна на близкото летище. Преди полета пилотът попитал колко тежи конструкцията.
– 800 килограма – успокоил го Жози, като направил справка в документацията.
– Може – рекъл пилотът, – до един тон можем да носим!
Закачили моста и го вдигнали.
Хеликоптерът с висящия под него мост прелетя над нас. Аз се изперчих:
– Е, Фелини, ряпа да яде. В неговия „Сладък живот” вертолетът носи само една статуя на Исус, а нашият мъкне цял мост!
Някои от по-наблюдателните забелязаха, че машината възви в невярна посока, но аз не се заслушах.
Малко по-късно Кирчо и Видьо ме дръпнаха настрана и съобщиха:
– Жоро, стана беля!
По време на снимки бели стават по две на ден, тъй че аз не се трогнах особено, но този път бе наистина сериозно. Докато чакахме хеликоптера, валяха дъждове. И дървото на моста се напоило обилно. Натежало до тон и половина. Като излетяла машината, започнало да я занася. Пилотът казал:
– Това чудо тежи повече от един тон! Хвърлям го, щото има опасност да се разбием!
– Сакън! – замолили го Кирчо и Видьо. – Недей! Знаеш ли колко пари струва?
– Не мога да рискувам в планината!
– Тогава кацни долу, в реката, но не го хвърляй!
Пилотът така и направил. И мостът бе спасен. Оставихме го да поизсъхне там долу, в руслото на изнемощялата Канина… След това скъсиха носещите въжета, за да е по-малък махът и вторият опит сполучи.
Боядисаха дървенията, на професионален език – „патинираха” я да заприлича на желязо. Стана си ж.п. мост – да му се не нагледаш! Велика илюзия е киното! Казано с езика на Студията: „Киното е мента на лента!” В „Трампа” снабдихме Самоков с гара и железница, а в „Мера споредъ мера” влак прелиташе и свиреше над главите на комитите в родопските дебри, дето и теснолинейка няма.
Седмици преди снимките пиротехникът Дойчин ме попита колко тротил да бил сложел. Представа си нямах. Дойчин рече:
– Ако искаме хубав взрив…
– Искаме!
– Тогава ще сложа 40 кила… Само че ще е малко опасничко, Жоро. Трябва да се изкопаят блиндажи за камерите.
Послушахме го. Уточнихме гледната точка – на около петдесетина метра от моста. Изринахме три блиндажа по всички правила на военната наука; отгоре ги покрихме кръст-на кръст с греди, затрупахме ги с шума, засипахме ги с пръст. Амбразурите гледаха към моста. В дупките можеха да легнат трима-четирима. Щяхме да снимаме само един дубъл, но с три камери.
Дойде денят на снимки. Районът около моста в радиус един километър бе „отцепен” – имаше пазачи, които вардеха да не се залута към мястото на взрива някое добиче или – не дай, Боже! – човек. Пиротехникът Дойчин щеше да даде предупредителен гръм десетина минути преди взривяването, за да „се задейства отцеплението”.
Всички бяхме настръхнали от възбуда, особено мъжете; събуди им се ловният инстинкт.
И точно тогава ми водят един. Помня го като закръглен човек. Представи се – бил „охрана на труда” в Киноцентъра. Можело ли да разгледа предпазните мерки, които сме предприели. Може. Гордо му показваме блиндажите.
– О-о! – вика Охраната. – Те не са според инструкцията! По инструкция екипът трябва да отстои на осемстотин метра от взрива. А вие сте на …има-няма петдесет. Не! Не мога да разреша снимките!
Абе, какви осемстотин метра?! Само двайсетина метра по-надолу улеят, от който се вижда моста, рязко завива и – край!
– От осемстотин метра не взрив, пушек няма да се види!
– Не мога да разреша! – гледа непреклонно Охраната. – В разрез е с инструкциите!
Сега иде ред да ви представя
Руси Люцканов.
Преди снимки цанехме това момче с кръгли червени бузи за реквизитор. Много ми го хвалеха от предишни продукции. Но той отсече, че му дотегнало да е реквизитор, можел да дойде във филма, ама като организатор. Имаше в неговата непреклонност нещо симпатично, подкупваше ме желанието му да отстои позицията си. Руси влезе в „Мерата” като организатор. И си бе на мястото! Завърза много връзки в Гоце Делчев, шеговито го кръстиха „кметът на Гоце Делчев.” Той знаеше къде е най-хубавото вино, влезе под кожата на местните бабаити и ги спечели за нашата кауза, знаеше как да подходи и към властниците.
Ето ви пример: трябва да снимаме обявяването на въстанието, нужна ни е масовка. Ала е жътвено време, хората са заети. Масовка няма. Майтапя се с Руси Люцканов:
– Остава да идеш в Градския комитет на Партията и да им кажеш, че съм племенник на Петър Дюлгеров.
(Петър Дюлгеров бе бившият първи секретар на Окръжния комитет на Благоевград, вече бе кандидат-член на Политбюро; не ми е роднина, само фамилиите съвпадат; за Пиринския край той бе Бащата-господар).
Руси ме пита сериозно:
– Да ида ли?
– … Ама… как?
– Колко му е.
Отиде. Срещнал се със секретаря по идеологията. Казал му възтежко:
– Снимаме много отговорен филм за Илинденското въстание. Имаме проблем с масовката. Режисьорът другарят Дюлгеров (натъртена пауза) моли за съдействие!
– Режисьорът какъв се пада на другаря Петър Дюлгеров? – питат отсреща.
– Е, не му е пряк наследник – казва Руси бавно и значително, – но доколкото знам – нещо като племенник.
На другия ден имахме масовката – толкова, колко ни бе нужна, че и отгоре!
(По-късно, когато се замъчихме с „Мерата” и Петър Дюлгеров бе доведен да гледа и спасява, той се появи с подвикването:
– Я, да го видя аз тоя моя племенник!).
Руси имаше едно незаменимо качество – носеше на пиене. Познавам само още един човек като него – грузинския режисьор Отар Йоселиани. Могат да пият, колкото си щат и не им личи. Само дето Отар проговаря на френски, а Руси почервенява.
Руси подхвана въпросният „охранител на труда” под лакътя и го поведе. Каза ми през рамо:
– Гошо, вие снимайте епизодите преди взрива и ни изчакайте!
Те се върнаха точно навреме. Руси Люцканов бе със силно зачервени бузи, а на „охраната на труда” му се губеше говорът и взорът.
– Готово! – издума Руси. – Имаме разрешение за снимки. Нали, пич?
„Охраната на труда” кимна. Този жест го увлече напред. Руси го задържа.
– Но при едно условие – издума Охраната.
– Ясно, де! – завърши мисълта му Руси Люцканов. – Целият колектив отива на осемстотин метра разстояние, тук остават само необходимите хора. Кои са необходими, Гошо?
Аз се възрадвах и почнах да се разпореждам:
– Остават само операторите, пиротехникът и каскадьорите. И аз. Другите – долу.
(Имахме каскадьори в екипа. Те изчислиха траекторията на взривната вълна, избраха си заслони, където да се скрият, след като подпалят фитилите; щяха да са облечени като комити).
Комитите на Гоце Делчев замрънкаха, но слязоха с останалите по улея. Руси Люцканов отведе и Охраната. Щом последните двама се затулиха, из шубраците се показаха и директорът Кирчо, и звукорежисьорът Мишо Каридов („Звук няма ли да има в този епизод?”), и – тук вече внимавайте! – Руси Чанев и Митко Буйнозов. Не можело без Дилбер Танас и Гоце Делчев в такъв важен кадър! Щели да тичат заедно с каскадьорите и да се прикрият в техните заслони!
Аз им обяснявам, че кадърът е много общ, че лица няма да се видят, фигурките ще са малки и неразпознаваеми. Не и не! Кирчо се намеси да обяснява, че каскадьорите имат специални договори и клаузи за поет риск… Не щат да слушат! Айде, Руси си го знаех, ами Митко Буйнозов?
– Гоце Делчев трябва да е при четниците си! Не може да се крие!
– Четниците ти са долу!
– Не, Гоце трябва да е с тия, които рискуват!
Да се радваш ли, че актьорът ти се е слял с образа, да се ядосваш ли на безсмисления им риск?! Разгеле, Дойчин пиротехникът ме спаси:
– Жоро, ще туря малко повечко тротил в предупредителния взрив и ще им дойде акълът в главата!
Така и стана. Предупредителният взрив, предназначен да извести „отцеплението”, бе повърхностен – само гърмеше, но така изтрещя, че светът оглуша за секунди. Руси и Митко се отказаха да търчат наред с каскадьорите при самия мост, а щяха да прекосят кадъра на преден план.
Аз нахлупих желязната каска на главата. Всички бяхме с каски, макар и в блиндажите. Настана уречената минута. Изкомандвах:
– Камери!
Изчаках да ми отговорят :
– Работят!
В левия и десния блиндаж бяха несинхронните „Арифлекс”-и.. Стори ми се, че ги чувам даже да тракат. И викнах:
– Давай! Взрив!
Руси и Митко минаха пред камерите и трябваше да се скрият в блиндажите; след тях се мярнаха каскадьорите.
В следващата секунда припламна, а в по-следващата аз се усетих да заравям блиндираната си с каска глава под земята. Не мога да нарека този инстинкт „страх”, нямах време да се изплаша – просто ринех с нос пръстта… После всички до един споделиха, че са сторили същото! Слава Богу, че камерите бяха включени на автомат и те запечатаха тази експлозия; тези, летящи към нашите крехки укрития, каменни късове; тези, превъртащи се във въздуха, канари. Звукът не беше силен, но картината беше стряскаща. Разбрах какво е да си на война – да не дава Господ никому!