Тика лице в рамото му и се провиква, с две октави нагоре:
– Отсега – нанака един живот ке биде, на най-големио душманин не го пожелавам!
И заридава. Маврото уж се държи, но сълзите напират в гърлото му. Добре, това са актьорите. Ала какво прихваща другите?! Обзема ги истерия, те ридаят. Шофьорът се тресе от ситен-ситен плач-хълцане, останалите реват с глас; крият сълзите си един в друг.

Откъс „Раздялата”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Чернопеев – Стефан Мавродиев, попот Кочо – Георги Тодоров-Жози, Слава – Катя Иванова, Ицо Джорлев – Илиан Балинов, асистент на оператора, Вашиль Чонгалот Пуфката – Иван Черкелов, студент; Тома Кронов – Светослав Овчаров, студент; Божил Балтов – Марио Кръстев, студент; комити – Митко Киров, шофьор; Владко Станков, асистент на оператора; Христофор Калоянов, асистент на оператора; Васил Каменов-Джина, осветител; Парсех Шубаралян, фотограф; Владко Андреев – асистент на режисьора и Красимир Манчев, шофьор.

Чудо! Нямам друго обяснение! Чудо, предизвикано от вярната интонация на Руси. Прегръщам го след командата: „Стоп!” Благодаря му:
– Евала, копеле! Как го направи?!
Той маха с ръка да го оставя, дръпва се настрани да му мине вълнението…
Имахме дубълът! Снехме още един за застраховка, но той беше – слаба ракия!
Божидар, композиторът, присъства на тази сцена. Аз не крия възхищението си от Руси:
– Видя ли, Божко, видя ли каква импровизация?!
– Импровизация ли? – подсмива се Божидар.
– Е, как? Нали видя? Снимахме от раз, без репетиции…
– Да де, ама снощи Руси ме дръпна на пианото и съм седял с него до два през нощта да търсим в коя октава гласът му ще предизвика плач!
Какво да кажеш?! Актьорът си бе свършил работата!
Следващите редове пиша, за да отдам почит! Всеизвестен е вицът за българския казан в ада, около който нямало дяволи, защото българите се дърпали сами надолу в катрана.
В моя кино живот аз срещнах, разбира се, завистници, но срещнах и хора, които опровергават този виц. Искам да назова тук двама от тях и да им целуна ръка.
Първият е Рангел Вълчанов, най-големият от всички български кинорежисьори!
Ще цитирам тук пространно статията на Рангел „Вижте този филм” не защото ме хвали, а защото искам да се преклоня пред благородството му:
„Иде мигът на раздялата!
Какво да правим? Как да я преживеем? Как, братя, мои?
Как?
Скупчени около празните маси четниците бърборят някое време безразлични, откъслечни думи. И отведнъж избухват във въртоп от викове, сякаш ги колят, както турчин не ги е клал, и това не е преувеличение… Тия корави мъже дават най-невъздържано свобода на мъката от раздялата, реват и се нахвърлят един върху друг от болка и любов… (А какъв риск за авторите – тази сцена да не стане театрална и смешна!) И прегръдките им вече не са прегръдки, а скупчване на разярени от страдание бикове.
Всички тези мъже искат и трябва да изплачат мъката, те не се срамуват от нея и сълзите не ги правят слаби. Напротив! И сега те продължават да бъдат верни синове на своите майки, които години, десетилетия и векове все оплакват чедата си… Единствен между тях гордо стиска зъби Христо Чернопеев – този великолепен голям малък мъж! Но безсмислено е неговото усилие да превъзмогне болката и да даде мъжки пример.
Да плачем, братя! Да се прегръщаме!… И накъде сега? Осиротяхме, братя… Осиротяхме и това е по-страшно, по-болно, и по-завинаги от всички рани и смърти! Да се удушим в прегръдки – какво друго ни остава?
Сред прегръдките и стоновете се блъска Христо Чернопеев, цял истукан – от гордост! Великолепно… И ето към тази сцена и любещото момиче, което плахо наднича над дувара, нежно и учудено – същинска мадона от картините на художника Владимир Димитров-Майстора, истинско постижение на оператора Радослав Спасов! Гледа момичето и слуша воплите на брадатите мъже… Ето го между тях и най-брадатия и най-красивия – нейния Дилбер Танас! Същинска сцена от древногръцка трагедия; тя – поетичната годеница на най-свидния измежду хероите; те – осъдените от боговете или съдбата на нечовешкото страдание, наречено раздяла…”[4]
Вторият, пред когото скланям глава е
поетът Борис Христов.
През 80-та година възродителният процес бе забранил употребата на зурни. Считаше се турски музикален инструмент. А помаците от Родопския край пай даваха за зурни… Извървяха се сума хора да ме молят да съм идел да снимам епизод със зурна в тяхното село, а те пък по същото време щели да направят сватба. Предлагаха щедро да платят…
Поетът Борис Христов бе приятел на Стефан Войнов – участник във филма като „комита” от четата на Сандански.
(Стефан бе от рядката порода на безкористните хора. Снимаше се, защото искаше да разбере как се прави кино. След години написа сценарий „Разходки с ангела”. В деня, в който му изплатиха първия хонорар, се засякохме в коридорите на Киноцентъра. Похвали ми се с грейнало лице. След десетина минути го блъсна кола, докато тичал да хване рейса. Загина на място, а хонорарът му го откраднал някой от зяпачите… Редактор на сценария бе великият Валери Петров. Той пое надзора над ръкописа, а Иван Павлов направи хубав филм по текста).
Стефан довел Борето Христов на снимките на епизода със зурната. Поетът се пленил от майсторството на зурнаджията, последвал го до селото му и купил зурната. Като излезе филмът, Стефан ме запита искал ли съм да се видя с Борис Христов, който много харесал „Мерата”. Аз пък харесвах „Вечерен тромпет”! Отидохме му на гости в Перник.
На тази среща Борето Христов ми подари зурната на Селим.
Пазя е наред с най-скъпите реликви у дома!
Жози – художникът Георги Тодоров.
Жози го кръстиха в София. За нашата четворка в Бургас той бе (и си остана) Жоро.
Трудно проби това момче. Нас всички ни бяха приели да следваме, а той митарстваше. Дълги години настояваше да влезе „Графика и илюстрация”. Все не му стигаше балът. Отиде и постъпи в Чехия, където живееше брат му. От България не му дадоха разрешение. Най-сетне влезе в Художествената академия като сценограф. Слава Богу, дойде си на мястото. Още като студент работеше в студентския театър на Софийския университет. Там пък го величаеха Командора.
Ние си го прикоткахме със Славчо. Жоро стана част от екипа ни.
И той като Славчо обича да вниква в драматургията, да схване духа на бъдещия филм. После, по време на работа не чака указания, а създава автентичност на интериорите и екстериорите.
Ние намерихме в Ковачевица стари къщи, но Жоро направи така, че те да изглеждат живи, обитаеми, верни на епохата. Погледнете чардака, на който седи и съди Постоль Войвода. Жоро приложи в обзавеждането му нашия метод „Хиперболизирано пространство”. На чардака има разпилени ябълки по пода, тикви, висят царевични свитки, тютюневи низи. Гони се представата за образ на селски чардак, а не буквално жизнеподобие. Този уголемен, увеличен образ на пространството не е в разрез с реализма, но не е битово наподобяване; той създава свят, автентичният свят на героя – той така си спомня. Нали целият филм е през очите на Дилбер Танас?
Жоро оформи и центъра на Ковачевица с фасади на несъществуващи къщи, създаде образ на живо село. Не помня да сме се уговаряли за минаре, ала и без подсказване от моя страна изникна минаре – и в селото, и по-късно в Мелник…
Центърът на Ковачевица се сдоби и с чешма. Тази чешма е истинска, от зидан камък около чучура, със старинна плоча отпред. Тази плоча се взе от друго място и се монтира на нашата чешма.
Понеже досега правя-струвам все в добра светлина се рисувам, айде да се погледна и малко по-критично.
Кой знае защо се заядох, че не ми трябва тази чешма в центъра. Вече не помня кое събуди самолюбивото ми „его”, но аз инатчийски заявих, че няма да снимам чешмата. Приятелите ми разумно ме убеждаваха, че нищо не ни струва да направим един кадър с нея, за да може директорът Кирчо да си оправдае разходите, ала аз отказвах.
Включиха в заговора и Руси Чанев.
Снимахме епизода с четата на Гоце Делчев. На селския площад, след взривяването на моста при Ангиста, той качва неколцина юнаци на подиума насред мегдана, за да ги представи като героите, които са дигнали моста във въздуха. Наред с другите вика и Дилбер Танас. Руси се бавеше да се изправи до останалите. Митко Буйнозов повтори името му. И се чу гласът на Руси:
– Ей ма на, пиям вода!
Погледнах – наистина лочеше от чучура на проклетата чешма.
И Славчо, и Кирчо, и Жоро се смееха насреща ми: „Е, вече няма как, ще трябва да заснемеш контра план на героя как се е надвесил над чешмата”. Не потиснах подличкото чувство да си властен – не отстъпих, не я заснех пустата чешма.
Затова пък днес я има в туристическите справочници като древно строение от деветнайсети век! Плочата на фасадата й е подлъгала съставителите…
В Мелник пък Жоро – въртя, сука – типоса едно минаре около Кордопуловата къща.
– Нали показваме град, който владеят турците? Не може без минаре!
– Да, така е, Жоро, ама нямам сцена около джамия…
– Нищо. На втори план да се мерне – пак добре. Е, в кафенето, когато Мавро танцува!
Заради пустото минаре накарах Маврата да се покатери на една маса и там да тропа танца си. Минарето влезе в кадъра по време на снимките, но на екрана го нямаше. Лентата не понася големи разлики в експозицията – диафрагмата на обектива се наглася според лицата на преден план и – уви! – минарето, което е четири пъти по-светло, „изгаря”, няма го в позитива; бяло небе – и толкова.
През есента на 2018, трийсет и осем години по-късно, реставрирахме трета серия с новата дигитална техника и минарето – най-сетне! – го има в кадъра! (Виж откъса „Танцът”).
Жоро ме спаси и като актьор. Графикът за снимки на „Мерата…” трябваше да се спазва точно заради ангажимента на актьорите, с които имахме предварителни уговорки на кои дати ще бъдат при нас. Вече писах за аварийната ситуация около Чернопеев. Малко по-късно се „запали пожар” и около ролята на „попот Кочо”. Бях ангажирал един от така наричаните „характерни” актьори за този образ. В последния момент се отказа да дойде в уречените дни. Не помня причината, но ако заради него почнехме да пренареждаме програмата, щеше да настане бъркотия.
Жоро влезе в тази роля. И то как! Започна от костюма! Понеже попот Кочо освен свещеник бе и знахар, Жоро си навлече върху расото мешинена престилка, запретна ръкави около импровизирана аптека и – какво да искаш повече? Ето ти го попот Кочо. Така сочно стоеше на екрана, че бе грехота да не го вкараме в още и още епизоди. И от „епизодик” попот Кочо се изкачи до „роля втора категория”. (Имаше такава категоризация на ролите, според която се определяха хонорарите).
Предизвикателство бе сцената с венчавката на Кръстьо Асенов и Аника Малешевска във втора серия. За церемонията бяхме поканили истински селски свещеник, който трябваше да извърши ритуала според канона. Ала дошлият сякаш пристигна от разказите на Елин Пелин. Бе силно почерпен и заплиташе езика. Жоро го разпита какво се прави при венчалната церемония. След което храбро проведе църковната служба пред камерата!

Откъс „Венчавката”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Аника Малешевска – Маргарита Карамитева, Кръстьо Асенов – Владо Йочев, попот Кочо – Георги Тодоров-Жози, Гоне Бегинин – Георги Бахчеванов, Мучитано-Касапчето – Людмил Тодоров, Мито Кьоравото – Димитър Луканов, Миро – Милена Андонова, двойникът на Постоль войвода – Никола Вълчев; епизодици от екипа и от Петричко

А монологът в трета серия, когато попот Кочо разказва за убийството на Постоль войвода, си е първокласно актьорско постижение според мен. Жоро е още едно потвърждение, че художниците с тяхната дарба да се вглеждат навън, а не в себе си са природни артисти.

[4] Вестник „Народна култура”, бр. 20/1297/, 15. 05. 1981 г.