Кристин бе дошла в България през петдесетте заедно с мъжа си да преподава в Ловешката езикова гимназия. Убедена марксистка, какво ли не бе видяла и чула у нас през тези години, но продължаваше да вярва в идеите си. С каквато настървеност защитаваше социализма, със същата се зае да проповядва христовото учение във филма. Не се налагаше нищо да играе, тя бе проповедник по душа.

Откъс „Мис Стоун проповядва”. В откъса: Мис Стоун – Кристин Бартлет, Екатерина Цилка – Румена Трифонова, Сандански – Богдан Глишев, комити – Васко Боянов, реквизитор; Стефан Войнов,бъдещ сценарист; Христо Димитров-Хиндо, оператор; Марио Кръстев, студент; Митко Киров, шофьор.

Бартлет бе с неподражаемо чувство за хумор! Малко актриси са в състояние да страдат и плачат така проникновено за „нашия, любимия президент Уилсон!” Тя бе тъй сериозна, а ние залягахме от смях наоколо, стискахме си гърлата , за да не нарушим синхронния запис; тя си добавяше текст, отговорно разтревожена:
– И жив ли е или умрел?
Беше царица да си измисля текст. В телевизионните серии й дадохме чаршафи текст от спомените на истинската мис Елен Стоун. Тя прегледа страниците, схвана смисъла и запердаши пред камерата със свои думи – сочни, неподправени, смешни. Даскалица, какво да я правиш, тя не бе свикнала да казва заученото, тя разказваше увлекателно, все едно, че на нея й се е случило!
Пристига в Гоце Делчев за снимки. Настаняват я в една и съща хотелска стая заедно с Румена Трифонова, нейната партньорка във филма. Румена изигра другата пленница, Екатерина Цилка. Кристин рови из багажа си, почва да се тюхка:
– О-о, Румена, забравила съм си нещо много важно от интимния тоалет!
– Какво е то, Кристин? Дали не мога да ти услужа? Паста за зъби, крем?
– Не! Забравила съм хапчетата „анти-бебе”!
По това време (по мои сметки) Бартлет е към 65-годишна. Румена я поглежда значимо:
– Но, Кристин!
– Не прави такава физиономия, Румена! Човек никога не знае какво може да му се случи, когато е на път!
Започнахме снимките с пленяването на двете жени от четата на Чернопеев и Сандански. Ако не знаете – това е първото отвличане за откуп през ХХ век. Цилка и Мис Стоун са качени на мулета. Четата ги сгащва в една река, смъква ги от седлата и отмъква двете жени нагоре по баира. Това е действието; с животни и натурщици не се репетира, а се разяснява маршрута, кой кого следва, кой кого пленява. Снимаме без репетиции, разчитаме на неочаквани реакции. Привиквам един от моите студенти, Марио Кръстев и му заръчвам лично да внимава за „бабата”. Да я свали внимателно от мулето, да я пази да не се намокри – март месец е още, студено, да не разболеем жената! Командвам „Камера!” и следя действието. Марио догонва мулето на Кристин, понечва да я смъкне, а тя го бие с чадъра си безпощадно и не се дава. Той пак посяга да я вземе на ръце, а тя го халосва така, че той се сгъва. Веднага след това Кристин се стоварва отгоре му и двамата цопват в реката… Викам „Стоп”, търча да се карам на Марио. Кристин ме изпреварва:
– Този твоя студент много слаб актьор! Аз му викам: „Бий ме, дърпай ме!”, а той иска да ме носи на ръце! Да не сме любовници! За другия дубъл да го смениш! Трябва да ме дърпат наистина, искам да се съпротивлявам!
Мога да преразкажа всичките й сцени, да се възхитя на импровизациите й! Но по-добре да я гледа човек. Как да предадеш с думи благостното й изражение, докато пее песничка на новороденото момиченце? После някои пуритани ме обвиниха, че тази английска песен не била още съчинена през 1901 година… Винаги ме досмешава от подобни забележки. Абе, хора, не се ли трогвате от кротката, мъдра озареност на тази страдалница, докато пее, докато протяга бебето на Сандански:
– Нали аз ти казах, че всичко ще свърши добре, че Бог с нас, че Бог мисли за нас!?
Сигурно можехме да изнамерим вярна за епохата песен, но дали Кристин щеше да я изпее с такава емоция, отключена от нейни лични спомени и преживявания?
В този откъс направих времева елипса (скок на реалното време) в един непрекъснат кадър. След като Сандански решава съдбата на бебето с думите „Малката ни комита!.. Кадемчето ни!”, а Цилка му внушава „Това е благословен от Бога знак, оти вашто дело ке успее!”, тя успокоено заспива. Камерата я следи в един крупен план без прекъсване. Няма затъмнение/оттъмнение, което обикновено показва, че е изтекло реално време. Единствената подсказка за този процес е в звука: буботенето заглъхва, настава тишина. Тогава Цилка отваря очи и вижда, че на мястото, където преди заспиването й е бил единствено Сандански, сега се е подредила за сгледа цялата чета.

Откъс „Бебето”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Мис Стоун – Кристин Бартлет, Екатерина Цилка – Румена Трифонова, Сандански – Богдан Глишев, бабата – Кристина Палазова, селянка от Ковачевица; комити – Марио Кръстев, студент; Пламен Сомов, оператор; Васко Боянов, реквизитор; Митко Киров, шофьор; Велин Велинов, селянин от Горно Дряново; Данаил Райков, шофьор; Стефан Войнов, бъдещ сценарист; Хиндо Димитров-Хиндо, тогава предимно оператор; Григор Толев, помощник на гардеробиерките

На купоните, които караха дървения потон (под) на чардака на Славчовата къща в Ковачевица да се огъва от луди танци, Кристин бе най-активната. Обичаше да организира колективни спевки на шеговити народни песни.
Най-знаменитата спявка, обаче, е станала в мое отсъствие – на рождения ден на жена ми. За нея ми разказа Марина. Кристин била подочула по време на снимки, че на 10 юни Марина има рожден ден. Мен ме нямаше в София, аз снимах. Марина събрала у дома приятели (тогава още живеехме на „Цар Борис І”, стара кооперация, добре звукоизолирана; устройвахме джем-сешъни до зори без протести на съседи). Марина поканила група приятели, сред които и Божидар Петков, композиторът. По някое време на вратата се звъннало:
– Чакаме ли още някого? Май – не, всички поканени са тук!
Дошла била Кристин Бартлет. Тя връхлетяла в тихата интелектуална беседа шеметно. Казала:
– Много сте скучни!
Сложила Божидар на пианото, седнала му в скута, накарала го да свири „Интернационала”, а тя отпуснала силното си гърло. Марина разправяше, че някои от гостите били силно шокирани. Това не смутило Кристин, тя организирала спявка на шеговитите народни песни и скоро всички пеели в хор… Пийнала си, разбира се, и като дошло време да си ходи, шашнала всички с фразата:
– Забравих на кой адрес живея!
Полският възпитаник Божидар й предложил да я вземат в неговото такси, да идат в квартала й (тя помнела, че живее нейде зад хотел „Плиска”) и там тя да разпознае къщата си. Така и сторили. Качили се в едно такси. Божидар деликатно, шепнешком почнал да обяснява на шофьора:
– Възрастната жена на задната седалка не помни адреса си, разбирате ли? Ще се наложи да я закараме зад хотел „Плиска”…
Шофьорът не го дослушал, погледнал назад и викнал:
– Тази ли? Аз тази я докарах насам. Знам я къде живее!
Кристин живееше на улица „Христо Чернопеев”. Той бе „Лошият” измежду двамата водачи на похитителите; така беше го кръстила в спомените си мис Елен Стоун.

Стефан Мавродиев – Чернопеев
На името на Христо Чернопеев не са кръстени градове в Пиринска Македония. Той не е всенародно известен, макар и по ранг да е бил равен на Сандански – както последният е бил горгорбашията на горно-джумайския окръг, така и Чернопеев е управлявал струмишкия. При това го е ръководел значително по-разумно, без излишни жестокости. И от спомените му, и от разказите за него този северняк от село Дерманци, Ловешко с пълни бузи и набита снага ми стана симпатичен. Щеше ми се да подбера актьор, който да прилича на него, не толкова заради фотографското съответствие (ликът му не бе популярен), колкото заради надеждата, че човек с набита, пълничка снага, с широко, бузесто лице щеше да е далеч от щампата за мъжагата-водач, от една страна, а от друга, вероятно би имал маниерите, походката, жестовете на прототипа. И аз намерих такъв актьор. Като го облякохме в достоверен костюм, като му направихме подходящ грим, той се превърна в двойник на Чернопеев. Освен това – актьорът бе добър, с опит в киното. Очертаваше се сполука. Сключихме договор, уточнихме графика на снимките с неговите свободни дни – всичко бе идеално.
Бяхме вече започнали да снимаме, когато този актьор съобщи, че се отказва. Разбира се, че няма да му спомена името, но причината за отказа е показателна за времето – беше 1980 година, навършваха се 110 години от рождението на същия онзи вожд на международния пролетариат, заради чиято годишнина преди десет години ми бе излязъл късметът с „Бъчварят”. По театрите се поставяха пиеси за Ленин и на нашия човек му били предложили да го изиграе. Това вещаеше я звание, я някоя друга облага. Разбираемо…
Пламна ми главата. Снимки ли да ръководя, актьор ли да си търся? Преравях на ум спомените си за актьори с подобна комплекция и се сетих, че преди години бях харесал едного в провинциална театрална постановка. Викнахме го. Дойде човекът. Облякохме го в костюма, гримирахме го – докарахме го на прилика. Почнахме снимки… Пълно фиаско! Мъжът бе около четиридесетте, за пръв път заставаше пред камера. Дълги години бе чакал в провинцията да му кацне птичето на рамото, ала прекомерната отговорност, прекаленото желание го сковаваха непоправимо. Прилагах всичките хитрини, на които бях способен – нито физическите действия помагаха, нито конкретните задачи; дори в паузите между кадрите той стоеше като бюст-паметник… Мина един снимачен ден, мина втори. Надявах се да се отпусне, да свикне… Ставаше още по-лошо. Седмината ми студенти взеха да ме наобикалят един по един, да ме заглеждат многозначително и подпитващо. Аз се дразнех от тяхното неодобрение, отпъждах ги, настоявах да пробвам още и още… Тогава те се престрашиха:
– Жоро – казаха, – каним те на разговор!
Насядаха седмината около мен:
– Жоро! Проваляш образа!
– Знам… Кого да взема? Нищо не ми идва на ум.
Тогава някое от момчетата, не помня кой, рече:
– Вземи Маврата.
– Мавро? Ама той не прилича…
– Но пък е добър актьор! – това всички казаха в хор.
Уместен аргумент!
Дори и само заради това (а не е само заради това!) без вас, скъпи мои – Игличе, Миленке, Роси, Иване, Людмиле, Марио, Светльо – „Мерата” нямаше да е това, което е!
– А на този, как да му кажем?
– По-добре ти сам…
Набрах кураж и съобщих на актьора, че се отказвам от него. Човекът насреща ми въздъхна облекчен (или така ми се стори?):
– Слава Богу! Аз самият се чудех как да се махна, не смеех да почна пръв…
На другия ден отпътувах за София. Открих Маврата на един първоаприлски концерт. На крак, зад кулисите припряно му обяснявах как съм загазил. Той не щя дълги кандърми.
– Идвам – рече. – Въпросът е, че съм разпределен в една детска пиеса и от утре имам всеки ден репетиции…
– Мавре! – проплаках аз. – Не мога да чакам; огромна продукция, много актьори, железен график… Почна ли да променям дати, всичко ще рухне като кегли!
– Разбрано! От тая минута съм много болен, ама много съм болен!