бял свят рожбата си! Мръкваше се. Овчарят обясни, че козата се плаши от камерата и няма да я бъде с нея, но ако сме искали да заснемем мъртво агне, можело. Имало една овца с мъртъв плод в нея. Чувствителният Славчо отказа да снима, нае се вторият оператор Иво Фурнаджиев. Носехме със себе си ямурлука на Дилбер Танас, навлякохме го на овчаря. Снимахме ръцете му, виждаха се ръкавите на дрехата. Човекът опитно, без колебание измъкна мъртвото, черно телце и без много да му мисли, го метна на кучето. То захапа трупа и го отнесе. Заснехме това. На мен пъзелът веднага ми се подреди в главата – вместо живо агънце и радост по лицето на Дилбер Танас, мъртвороденото го предупреждаваше за зла напаст. Изплува тутакси прочетеното по време на проучванията – как се прави магия срещу „нàви – самовили”. Трябваше да вплетем в началото на филма един такъв епизод и началото ставаше по-дълбоко, „с двойно дъно”, както обичам да казвам: от една страна, припкат живи агънца, а в същото време – мъртвороденото. Живот и смърт, двете музикални теми на филма се заявяват от самото начало. Какво по-добро от това!

Откъс „Мъртвото агне”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев

Разказах възторжено на Свобода новото начало, ала тя се прекръсти:
– Лошо! Лоша поличба за смърт!
Аз махнах с ръка, без особено да се разтревожа…
А на десети март, една коза бе дошла в краката на Гришата Вачков и се бе замъчила да ражда. Без страх от камерата! Викнахме веднага овчаря, той обясни на Руси как да изроди козлетата; Руси следваше обясненията му, извади трепкащите телца, смъкна им слузта, сложи ги до майката да сучат. Те тикаха муцунки във вимето, а сетне се изправиха на несигурни крачета. Дилбер Танас се засмя доволно. Аз – дваж повече! Имахме и раждане на живи козлета, имахме и мъртвороденото. Метафората ставаше по-ярка!
Заснехме убийството на Вели бег; Руси изтанцува дивашката си радост, изпразни пищовите в трупа; другите комити го сгълчаха, че развали хубавите шалвари, ала Постоль войвода му връчи велибеговата пушка. Дилбер Танас се почуди „шо да я прави” и тогава Постоль войвода му перна един шамар, скара му се:
– Уф гъзо си я заври!
И му заръча да се ожени…

Откъс „Убийството на Вели бег”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Постоль войвода – Григор Вачков, Вели бег – Любен Мунин, останалите двама са натурщици

И този епизод Гришата проведе на висш пилотаж, леко, ще речеш, като на шега. Ами най-хубавите неща в един филм стават, когато е като на игра!
След края на снимките помолих Гришата да остане, за да запишем негови зад кадрови реплики. (Понеже се тревожех за сърцето му, в една-две сцени с обратна гледна точка към Дилбер Танас, аз щадях Гришата, отпращах го да почива и подавах вместо него някои незначителни питания като: „Кой си ти?” или „Как ти е името?”) Колективът си тръгна, на терена настана блажена тишина, звукотехникът включи уредбата и Гришата си произнесе питанията. Тръгнахме с него да се разхождаме, а звукотехникът се запиля да записва птички, докато чакахме колата.
Снимахме в едно мъртво село, Старо Дебрене. Вероятно по време на масовизацията всичките му жители го бяха напуснали вкупом. Къщите в селото бяха добре запазени, нямаше никакви видими следи от разрушение. Само дето не блееха овци, не кукуригаха петли, не кудкудякаха кокошки, не мучаха крави, нямаше хорска глъчка. Празни, безжизнени улици. Ние бяхме избрали това село заради това, че в него имаше и църква, и джамия. Аз разправих на Гришата една патриотарска легенда, че по време на ислямизацията младите, които живеели в крайните, новите махали на селото приемали мохамеданската религия, за да запазят православната вяра на татковците си, обитаващи центъра. Като идвали емисари да проверяват дали всички са покръстени, те викали от далеч, каквото се полага според исляма и емисарите се връщали… Възродителният процес бе в разгара си и паралелът бе неминуем. Говорех за гримасите на историята…
Гришата ме слушаше разсеяно. По някое време рече:
– Жоре, нищо не казваш… Как играя?
Зяпнах от изненада. Григор Вачков, народният артист, лауреатът на всички възможни национални награди, всенародният любимец, питаше мен, 37-годишния „млад режисьор”, дали играе добре. Веднага побързах да изрека:
– Гриша! Чудесно играеш! Не виждаш ли, че снимам само по един дубъл с теб?!
Той ме стисна здраво за лакътя, разтърси ръката ми и изригна въздишка:
– Кажи, бе! Кажи! Тези неща трябва да се казват на актьора!
Ей такъв урок ми даде Григор Вачков за последно.
И още каза:
– От тук нататък да знаеш как ще ти играя! Голям мерак ми е тая роля!
Вечерта той си отпътува за София. Беше десети март, осемдесета… На дванадесети сутринта ми звънна Силвия, жена му:
– Търси си друг артист! Гришата получи инсулт. В кома е… Пратете Мартина да се сбогува с баща си…
Не исках да повярвам.
Мартина Вачкова се снимаше в епизода с баща си. Изпратихме я, заръчах й да каже, че не се отказваме от Гришата, че го чакаме.
Една седмица по-късно бяхме на погребението му… Едката Захариев поиска да каже нещо над гроба му. Задави се от мъка и можа само да изтръгне от гърдите си три пъти името му:
– Гриша!.. Гриша!.. Гриша!
Прокобата с мъртвороденото агне се сбъдна!
Бяхме заснели само два от двайсетте епизода с Постоль войвода. Тутакси ми подпъхнаха благоразумни съвети да съм бил сменял актьора, да не съм бил провалял ролята, а и филма.
Като капак дойде съобщението от лабораторията – целият материал с Гришата Вачков бил „брак”. Щели да дупчат негатива! Дигнахме се на аларма да гледаме „брака”. Тук-там просветваха червени петънца. Колко от тях щяха да останат в избраните дубли, а колко – в окончателния монтаж?! Умолявах да пожалят последните метри лента с великия актьор. ОТК[2] на лабораторията склони да отстъпи. Но това наля вода в мелницата на съветниците – бракът в материала бил поличба!
Но и онази коза, която роди в краката на Гришата, също беше поличба! И аз рекох – не! Няма да търсим друг актьор! Ще търсим двойник, ще променяме сценария, но ще запазим последното, което Григор Вачков е изиграл. Така и сторихме. Въведохме в сценария (слава Богу, Руси беше с мен на терена, по нощите след снимки измисляхме епизодите) двама секретари на Постоль, които поеха неговите реплики. Не си измисляхме. В прекрасната книга на Христо Силянов „Писма и изповеди на един четник” той разказва за тази практика – да пращат момчета, завършили Солунската гимназия, като секретари на харамиите-воеводи, които не са били образовани. Моите тогавашни студенти, сега знаменити български режисьори, Людмил Тодоров и Иван Черкелов блестящо се справиха с ролите на Георги Мучитано-Касапчето и Вашиль Тодоров-Пуфката. Намерихме и двойник с помощта на Силвия Вачкова, която бе съпровождала мъжа си при неговите срещи с публиката. На три места в страната го били запознавали с негови двойници. Тя си ги спомни, ние ги повикахме на проби. Избрахме един старшина от Триград. Не беше добър актьор, но много приличаше на Гришата. Снимахме го на общи планове, в контра жур, само силует…
Така Гришата остана в „Мера споредъ мера”. С две-три червени звездици, които проблясват на места, които само ние със Славчо си знаем…
Кристин Бартлет
И през ум не ми минаваше, че ролята на „Мис Стон” („Шо значи една Стон, кога сега цела Македония е стон?!”) може да я играе българска актриса. Но пък не можехме да си позволим хонорара, който би поискала добра английска или американска изпълнителка. Освен това имаше и друга тънкост – мис Елен Стоун е била протестантска проповедничка из българските земи и е знаела нашия език. Така тръгнахме да дирим англичанка, живееща у нас. Имаше една, която пишеше патриотарски исторически книги. Срещнах се с нея. Мисля, че взаимно не се харесахме…
Помогна ми Кольо Волев. Той бе женен тогава за англичанка, помолих го да поразпита жена си. Той ме свърза с Кристин Бартлет. Била учителка в Английската гимназия, имала театрални изяви – поставяла с учениците шекспирови пиеси на английски. Насрочихме й среща – да я видим. Един ден в стаята на продукцията влиза нисичка, възрастна жена. Застава на прага. Оглежда се. Стаята е пълна с хора: трима-четирима обсъждат нещо около бюрото, някой крещи по телефона, в единия ъгъл се съвещават операторите, в другия – художникът и реквизиторът се препират, с една дума, навалица и глъчка. Аз съм седнал в най-далечния ъгъл, затулен в калабалъка. Дошлата жена не се колебае дълго, проправя си път и се насочва към мен:
– Добър ден, ти си режисьорът, нали? – казва тя категорично, със силен английски акцент.
Кимвам, слисан от детективския й нюх.
– Ти търсиш актриса за ролята на мис Стоун? Ето ме, съгласна съм!
– Вие сте?
– Кристин Бартлет, шотландка съм, но няма значение, мога да изиграя и американка. Освен това съм с комунистически убеждения, атеистка, но това не пречи – ще бъда религиозна! Имам голям мерак да се снимам!
– Добре, Кристин, радвам се да ви видя…
– Ама говори ми на „ти”, стига с това „вие”!
– Добре, Кристин… Ще направим проби…
– Ама няма нужда да хабиш лента! Аз съм актрисата, която ти трябва! Абсолютно!
Е, всъщност този разговор замести кино-пробите. Аз й повярвах, и не само аз – всички в стаята бяха млъкнали и зяпаха, ухилени. Кристин оцени реакцията и завърши представлението:
– А песни ще има ли във филма? Много обичам да пея български песни! – тя запя без преход. – „Имате ли баби, имате ли баби, имате ли стари баби, дайте ги насам!”

[2] Отдел технически контрол