резолюция „расстрелять”. Нали не е нужно да превеждам тази дума?..
Старците
Още малко за това събирачество – търсачество. Срещнахме старци – очевидци на събитията.
Дедо Иван Пънчукот от село Бяла е бил дете, когато са убили Кръстьо Асенов заради венчавката му с Аника Малешевска. Този епизод е преразказан от трето лице в книгата на Свобода. Нейният основен източник, дедо Илия Дилберов, прототипът на Дилбер Танас, не е присъствал на самото убийство в Корнишоре. А дедо Иван Пънчукот бе син на шефа на организацията в Корнишоре, помнеше разказа на баща си – очевидец…
Друг един дедо, отец Апостол от село Пирин, пък бе вечерял за последно с Яне Сандански в нощта преди да го убият. Споменът за тази прощална другарска среща и за последните думи на Сандански отец Апостол бе стискал зад зъбите си дълги години. Ние с Руси бяхме първите, които ги записахме, а отсетне възпроизведохме на екрана в телевизионните серии…
И двамата старци си отидоха от този свят много скоро след срещите с нас. Сякаш бяха устискали на живота, за да предадат някому спомените си… Как да не станеш суеверен?! Как да не станеш суеверен след всичко, което се случи с Гришата Вачков?!
Григор Вачков
Търсех актьор за ролята на легендарния Апостол войвода „Енидже-вардарското слънце” според фотографиите, които имахме. На тях той наистина е „стредно на бой, со мустаки”, със сухо изпито лице. Имаше един-двама актьори, които го докарваха на прилика, ама талантът им не бе достатъчен за тази мащабно замислена роля. Тя бе втората по обем в сценария – около двадесет епизода. Не само обемът определяше значението й, а и смисълът – Апостол бе бащата-господар, патриархът–съдник, който издаваше смъртни присъди (включително и на Дилбер Танас) или се смиляваше и даряваше живот (отново на героя). Тази пуста прилика с историческите личности е изяла главите на мнозина! Добре, че навреме се отказах от нея. Апостол не бе от популярните лица, неговият лик го няма в учебниците по история.
Беше излязъл вече „Мъжки времена”, в който Григор Вачков и Еди Захариев бяха създали силен, драматичен образ. В огледалото за обратно виждане на една кола, в която Гришата ме возеше, аз съзрях в очите му такава стаена мъка, че зарязах физиономистичните прилики. Поканих Григор Вачков. Той прие. Дойде на костюмни проби.
Аксиоматична е фразата: „В театъра актьорът стига до костюма, а в киното почва от костюма!” Големият актьор си личи по това как си подбира костюма и грима.
Любима сцена във вендерсовия „Криле на желанието” ми е тази, в която Питър Фолк премерва филцови шапки за ролята си. Казва, че му трябва шапка, с която да е невидим, да се слее с тълпата. Гардеробиерката му подава бомбета с различен цвят и периферия, той ги слага на главата си, оглежда се в огледалото и мърмори недоволно, че с „тая приличам на Хъмфри Богарт, а тая е за опера, приличам на еврейски равин, с тая все едно съм на 42-ра улица, букмейкър, а тази е за гангстер; тази е от типа „Ще се женя!”; тази е за Лондон, за изложба на коне…” Докато накрая наглася една и мърка доволно: „Maybe… Could be… Possible…” И се взира изпитателно в огледалното си отражение!
Аз разпознавам истинския актьор не по мъдруванията му за задачата и свръх-задачата на образа, а по това дали внимателно си подбира костюма и грима, дали „се вглежда” в героя си.
Фактурният костюм, автентичното облекло са много важни. Етнографските уеднаквени носии, стилизирани уж, са костюми наужким! Нямало е сред момите в едно и също село носии , които да са копие една на друга. Общият модел е бил типичен за района, но детайлите в шарките, в подредбата на тъканите ивици, в пискюлите на забрадките, в манистата, ако щеш, са били уникални. А дяволът, както знаем, е в детайлите.
Художничката по костюмите Мария Сотирова и нейната помощница Дориана Кебеджиева по моя заръка набавиха истински облекла от Пиринския край. Имахме бюджет, не го жалехме за изкупуването на костюми. Дадохме обява и нашенците (верни на късата българска историческа памет) охотно изпразниха раклите на бабите и дядовците си…
Гардеробът на продукцията ни заемаше всички класни стаи от един етаж на училищата в Катунци или в Ковачевица. Обичах сутрин, преди снимки, да бродя сред дрехите – надъхвах се да помириша онова време. Сватбеният наряд на Слава – булката на Дилбер Танас – се състоеше от девет ката дрехи! И досега ме е яд, че не заснех как тя се разсъблича в първата брачна нощ.
Освен костюмите имахме на разположение и богат арсенал от оръжие. Като почнеш от кремъклийки, пищови от най-различен вид и калибър, та стигнеш до карабината „Уинчестер”. Набавихме и съответния реквизит – патрондаши, паласки, чанти за барут… Но в първия снимачен ден, в който обличахме комити, за малко да се провалим. Гардеробиерките не знаеха към кое оръжие какъв тип реквизит се полага – за коя пушка какъв патрондаш трябва, за коя – каква паласка. Оръжейникът криеше очи и твърдеше, че това не му влиза в задълженията. Боже мой! Имахме какви ли не консултанти – по диалектите, по ордените, по пагоните! А за това елементарно съответствие не бяхме се сетили! И когато скандалът заплашваше да се разрази, се появи Светослав Овчаров, мой студент тогава.
– Жоро! – каза. – Остави на мен!
И разпредели реквизита към съответните пушки и пищови.
Откъде знаеше той това?! Тези дни го питах. Рече, че не помнел. Но военната екипировка не предизвика у никого възражения.
А кажете сега, няма ли висша сила!
Ако рече Светльо Овчаров да се яви в „Стани богат”, 100 000 лева са му в кърпа вързани, да знаете!
Отплеснах се – какво да се прави, любима тема!
Костюмът на Постоль войвода възстановихме едно към едно според документалните фотографии. На едната той е сам, на другата седи на стол, преметнал крак връз крак, с пушка на коляно, а четата му стои диван-чапраз зад него.

Снимка на Постоль войвода

Снимка на Постоль с четата

Особено ни измъчиха два детайла: как да се навие плата около македонското кепе на главата му и – най-вече! – златните украшения на гърдите му. Изработиха монетите, дрънкулките и кръста досущ като тези от снимката. Само че на портрета те лежаха фронтално разгърнати, а върху нашия костюм се сгъчкваха, подвиваха, усукваха… Докато най-сетне Мария Сотирова не се досети, че златата са апликирани върху нещо като ризница. Пришиха украшенията към такава подплънка и те се изравниха, подредиха се както на снимката.
Облякохме Григор Вачков в този костюм. Както се казва, „лепна” му. И той остана доволен – разгледа се, поначумери се войводски, закрачи насам-натам… Всички му се радвахме. Но Гришата рече:
– Жоре! Много тежък този костюм!
– Е, Гриша – заявих аз, без да вникна. – Тежка е царската корона, но няма как!
– Не, не се оплаквам, ще го нося…
Той си тръгна. След ден-два се появи в двора на Киноцентъра, свирна хайдушки и ме повика при себе си.
– Жоре, аз си мислех – как се тича с такъв костюм по чукарите? И го измислих – това му е костюм за каяфет! За пред хората! А за чукарите трябва да има друг – лек, работен!
Сякаш ме „светнаха” с чук по главата! Къде бях блеял досега? Ами че това бе парадният костюм на войводата! Сетих се и за Бенковски, за неговия табиет да се кичи със злато, да се обгражда с попове и чорбаджии, когато отива на нощната църква в село Мечка…
Тутакси спретнахме и работния костюм на Постоль войвода. Гришата го облече, позатича се, поразкърши се.
– Е, това е друго нещо!
Усмихна се с все зъби и въздъхна облекчено.
Няма да спра да се дивя как истинските актьори „влизат в образа”. Когато Григор Вачков се появи след масовката в Ковачевица, около него ходеха и се хилеха бъдещите му четници, зяпаха го с радост и умиление, но и със снизхождение. За тях той бе смешникът Митко Бомбата от „На всеки километър”.
– Жоре, не ми харесва тая работа! – отсъди Гришата. – Нямат ми уважението!
– Гриша! – успокоих го аз. – Като дойде ред за снимки, ще им скръцна със зъби и ще видиш уважение!
– Не! – рече Гришата. – Няма да стане така! Нали имате халосни патрони?
– Колкото щеш!
– Кажи на оръжейника да ми даде една торба патрони!
Гришата нарами торбата с халосните патрони и свирна юнашки:
– Я, мойта чета строй се! Ходом марш!
И поведе четниците си на баира над селото. Там им провел тактическо по стрелба – как се пълни пушка, как се прицелваш, къде държиш мушката, как обираш спусъка. Четниците му бяха помаци – те бяха служили като трудоваци, не бяха похващали пушка в ръце. Разправяха ми с каква стръв се мерили по дърветата, как гърмели, а Гришата ходел да проверява дали са уцелили и ги лъжел, че има попадения! Цял ден отекваха изстрели, а привечер четата се върна под строй, с песен на уста. Промяната в отношението на „комитите” към войводата им бе поразителна – те го гледаха в устата и на минутата изпълняваха нарежданията му. Та този човек ги бе научил да стрелят! Актьорът си бе свършил истинската работа – имаше верни партньори! Шапки долу, господа режисьори!
В същото това време Руси Чанев се бе лепнал за лудия на селото, попиваше гримасите, жестовете му, интонациите му. След това ги възпроизведе на екрана. Ето ви ги и двамата:

Откъс „Постоль войвода съди”. В откъса: Постоль войвода – Григор Вачков, Дилбер Танас – Руси Чанев, Тъша – Цветана Манева, Щерьо – Иван Бабев, Лимбийка – Мартина Вачкова, селяни и селянки от Ковачевица и Горно Дряново, Гоцеделчевско.

Дали организмът на Гришата е предусещал наближаващата кончина и е мобилизирал цялата си сила? Не знам, но Григор Вачков играеше на един дъх. Живееше в образа. Аз правех само по един дубъл. Просто нямаше нужда от втори! (След това горчиво съжалявах, че не бях натрупал материал…) Снимахме Григор Вачков в първата седмица от снимачния график. Той така „високо дигна летвата”, че не остави място за страхове и колебания ни у мен, ни у когото и да е било. Дните от трети до десети март осемдесета година бяха дни на вдъхновение. На осми март Гришата и Руси дадоха „банкет за мадамите”, веселихме се. На десети март снимахме убийството на Вели бег. Гришата бе в „работния” си костюм, да му е леко да тича по чукарите. Преди снимки ме дръпна настрани и смотолеви някак неловко:
– Жоре, нали знаеш, аз имам проблеми със сърцето… Вземи тези лекарства у теб, ако се наложи…
Не се наложи… (След аутопсията му се оказа, че единственият негов орган, останал читав, е бил сърцето!)
Стигаме до поличбите:
Някъде по обед на този ден, десети март осемдесета година, Гришата ми свирна да ида при него. Затичах се, пътьом вадех лекарството. Нямаше нужда от него, искаше да ми покаже друго – в краката му бе легнала една коза и раждаше!
Преди началото на официалните снимки, някъде през февруари, аз и операторската група заминахме за Ковачевица да снимаме извънредно, извънпланово, как се ражда агне. Овчарят, на чиято кошара довтасахме, ни огорчи, че агнетата вече са се „оагнели”, но все още имало бременни кози; ако сме искали, можело сме да заснемем една, която щяла да ражда всяка минута, какво минута, всеки миг щяла да роди! Какво пък – козле, козле! Втурнахме се към козата, която лежеше и се мъчеше. Нацелихме камерата към нея. Животното се заинати и не роди! Цял ден я чакахме, тя не пусна на