С помощта на мама почнах да разпитвам живите ни роднини в Несебър. Карахме ги да ни разказват за бита, за ежедневието, за празниците – сватби, ритуали; за дрехите, които са носели. Интересуваха ни, разбира се, тези подробности от бита, но главният ни интерес бе към наречието, към езика, запазил своята архаична автентичност. Говорът на тези изселници не бе се влиял от литературната норма, той се бе консервирал във вида му от началото на века, когато ставаше действието на филма. Старите хора си говореха на едновремешното наречие, не бяха овладели литературния български, не им се налагаше да го ползват, когато общуваха помежду си. Знаех това от баба. Тя така и не проговори на литературен български. Като дете аз я подкачах, че говори на „развален език”. Тя не се сърдеше, питаше дали я разбирам. Хващах се на уловката, отвръщах, че да, разбирам я.
– Е, тòгай? Шо му е развàленото?
Записвахме всички разговори на магнетофон; характерни изрази и думи след това влагахме в устата на героите. Пример – братът на дядо ми бе още жив. Седеше на миндера в несебърската си къща, изпаднал в забрава, унесен в друг свят зад дебелите лупи на очилата. Тѐта Лена, жена му, като разбра, че във филма ще се разправя за Постоль войвода, рече:
– Еми как! Томо му е бил комита на Постоль, му е свирел на тамбура уф четата!
Начоголихме дедо Томо. Тета Лена му викаше:
– Томо, Томо, види го на Мариàнти (македонското име на мама) дèйтето, Гошко е дойдѐн!
„Дèте” на македонски е мъжкото чедо, женското е „мòмичка” (да прощава политкоректното говорене).
Аз виках , за да ме чуе глуховатият дедо Томо:
– Дедо, кàжай, кàжай, какòв чиляк беше Постоль войвода?!
Ненадейно дедо Томо излезе от забравата, погледът му се оцъкли върху ми и той продума ясно, натъртено:
– Шо да ти кàжам, мòре? Стредно на бой, со мустаки, ама фàйкяше место!
Е, това „файкяше место!”, демек – „биваше си го”, влезе в устата на Дилбер Танас като кама в калъп. Мама накара тета Лена да ми изпеят „пèсната на Постоль войвода”. Старата жена и мама подхванаха:
„Дека ке одиш, а бре, бай Постоле, дека ке одиш во нòйкно време? – Язе ке одам, бре, мои момчийня, язе ке одам во мойто село…”
Тази песен във филма изпяват деца пред Постоль войвода (Гришата Вачков), за да му сдобрят сърцето…

Откъс „Песната на Постоль”. В откъса: Постоль войвода – Григор Вачков, Дилбер Танас – Руси Чанев; деца, селяни и селянки от селата Ковачевица и Горно Дряново, Гоцеделчевско

Тази песен и до ден-днешен ме кара да вярвам, че твърденията колко е важна културата за оцеляването, за съхраняването на един народ не са „приказки на вятъра”. Разказвам:
„Мерата” вече бе отшумяла… Братовчедката ми, радио-журналистката Божана Димитрова, доведе в софийския ни апартамент в „Мусагеница” гости от Гяницà (Енидже Вардар, Пàзар). Наши роднини. Мъж и жена на около петдесет години. Мама ми гостуваше по същото време. Мъжът се падаше неин първи братовчед. Син на най-малката сестра на баба ми.
Когато македонският ми род се изселвал („Кой сàка да биде бугарин, да оди уф Бугарско!”) през 1926 година, голямата сестра Божана, бабата на Божана Димитрова, и средната сестра, моята баба София, идват в България, следвайки мъжете си. Друга една сестра имаха – тя бе монахиня в Цариград, а брат им бе осиновен от французи и дирите му се губеха в Париж.
Най-малката им сестра, тѐта Ана, остава при мъжа си в Пазар. Те двамата дойдоха в Бургас по време на студентските ми години, през 60-те. Беше се поотпуснал малко гръцкият режим, бяха им разрешили да ни навестят. Разказваха как им е било забранено не само да се пишат българи, а даже да говорят на български. Тази тета Ана така приличаше на покойната ми баба, че разбуни сантименталната ми фантазия!
Сега ни гостуваше синът й и аз напирах да се похваля пред този мой вуйчо, че съм направил филм за Македония, за Енидже-Вардарско, за Пàзар… Но той знаеше само двадесетина български думи и никакви други езици. Жена му пък бе още по-зле. Нямахме гръцко говорещ в компанията, разговорът криволичеше около това кой от роднините е още жив … Не мирясах аз, обяснявах:
– Го имам направèно филм за Гоце Дельчев, за Яне Сандански. Ги имаш чуèно?
– Не…
– А Постоль войвода го немаш чуено?
– Не…
Отчаях се – щом и техният войвода е изтрит от паметта им, каузата е загубена. Но мама ми подсказа:
– Пèсната на Постоль!
И ние запяхме с нея:
„Дека ке одиш, а бре, бай Постоле, дека ке одиш во нойкньо време?”
Затоплиха се очите на този мой вуйчо, просветна спомен:
– А! Ва пèсна яз я имам чуèна от наште стари!
Една браздичка в паметта, прорязана от културата, не бе засипана от забравата.
Когато написахме сценария, го дадохме за консултация на езиковед – специалист по енидже-вардарското наречие. (Оказа се, че имало филолози, които изучавали отделните западнобългарски говори – един се занимаваше със скопското наречие, друг с битолското, трети – с банскалийското… Нашият Иван Бабев (сетне той изигра местния войвода Щерю в първа серия) провери и нареди целия сценарий да бъде верен на наречието. Диалозите той ги изговори с вярната интонация, записахме ги на касети. Връчихме касетите на актьорите да си учат текста и да следват интонацията. Актьорите се постараха и във филма се лее мелодиката на един достоверен език. Грехота би било героите да говорят на литературен български, опрян върху „я”-кащите говори. Не само грехота, а – фалш!
Между другото, сценарият на филма (той още се казваше „Литургия по Илинден” според книгата на Свобода Бъчварова, от която тръгна цялата одисея) бе написан като монолог на Дилбер Танас, от първо лице. Естествено на енидже-вардарско наречие. Мисля, че този коварен ход от наша страна доста помогна при приемането му. Молеха ме хора от художествения съвет:
– Нямате ли вариант преведен на български, за да разберем текста?
Отговарях с наивни очи:
– Ама, че това си е български език, западно-български!
По-късно, след филма, прочетох в дисертацията на Чавдар Маринов, че когато се съставял книжовния български език, хора като Григор Пърличев, Марко Цепенков, Райко Жинзифов настоявали:
– Да вземем от морфологията и синтаксиса на западните говори, молим ви! Ще дойде ден да се делим заради езиците!
Не ги послушали. Е, дойде денят…
Свобода Бъчварова казва в „Литургия за Илинден” с устата на Дилбер Танас:
– Вземеш ли езика на хората, взимаш им родината!
Във втора серия на „Мера споредъ мера” снимахме деца, които Аника Малешевска и Дилбер Танас прекарват „по канала уф Бугарско”. Тези деца бяха останали сираци през въстанието и разказваха какво им се е случило, какво са видели… (Естествено, че тези разкази бяха цитати от спомените на старите македонски бежанци). Наред с три-четири чада на хора от продукцията (сред които и нашата щерка Елица) снимахме деца от Петрич. Бъдещата продуцентка Росица Вълканова – тогава една от седмината ми студенти на стаж – избра момичета и момчета, раздаде им текста, почна да репетира с тях. Те й казали, че на тях им било забранено да говорят на езика, на който ги карахме да приказват сега! Ама си го знаеха и си казаха думичките с вяра и наслада.

Откъс „Децата”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Аника Малешевска – Маргарита Карамитева, деца: Катя Ашмакова, Щеряна Цветкова, Елица Дюлгерова, Венета Ганчева, София Халачева, Асен Черкелов, Димитър Панайотов, Огнян Влахов, Кирил Каракашев, Петър Караангелов, Иван Кирилов, Ивайло Георгиев

Партийният архив
Тончо Жечев, авторът на забележителната книга „Българският Великден или страстите български”, ни бе литературен консултант. Пиехме боза в кабинета му в Държавния съвет и си говорехме за история. Той ни подсказа да поровим в партийния архив. Там било имало много документални сведения и спомени за македонското движение. Издейства ни допуск до тези секретни документи, поръча ни и пропуски за влизане в сградата. В уречен час се явихме с Руси на гишето за посетители на Партийния дом; влизаше се откъм „Дондуков”. Руси вече си бе пуснал брада и дълга коса за образа на Дилбер Танас. Служителят на гише „Пропуски” каза вежливо, но с каменна физиономия:
– Паспортната снимка на другаря Чанев не си съответства. В паспорта сте без брада, късо подстриган…
Обяснихме, че Руси е артист; брадата и косата му трябват за ролята.
– Донесете справка!
С това първият ни опит да проникнем в партийния архив приключи.
Извадихме един кетап от Студията, че „за нуждите на продукцията на актьора Руси Чанев се налага да носи брада и дълга коса”. Този път ни пуснаха. Попитахме на кой етаж е архивът. Казаха ни. Качихме се.
Вървяхме по абсолютно празни, огромни коридори. Стени и под от черен мрамор. Врати без табелки, само номера. Няма жив човек. Потискаща тишина. Не дом, а мавзолей. Как да разберем зад коя врата е архивът? Лутахме се напред-назад, пък слязохме да питаме за номера на канцеларията.
Казаха ни номера на стаята. Пак вървяхме по огромните, празни, черни коридори и си говорехме на висок глас за кураж. Влязохме в архива. Обяснихме кои сме, какво търсим.
– Дайте сигнатури! – ни казаха.
– Нямате ли каталог? – зададохме резонния въпрос.
– Нямаме.
Така приключи второто ни посещение на архива.
„Табу”-то върху македонската тема в началото на 80-те бе вдигнато. (Иначе мислимо ли бе да почнем филм?) Бе издаден един сборник за Гоце Делчев с извадки от спомени. Слава Богу, към тях имаше сигнатури. Преписахме ги. Решихме да изхитруваме – към сигнатурите от сборника добавихме и свои; дописахме близки цифри с надеждата, че документите са подредени в хронологичен ред.
При третото посещение дадохме и верните, и намислените от нас сигнатури. Получихме извънредно важни спомени, особено този на комитата Станиш Накев. Цели епизоди във филма са от неговата тетрадка, изписана с различни почерци – очевидно старецът е диктувал на грамотни наследници. Последните спомени бяха записани от детска ръка, с калиграфски, старателен почерк. От тази тетрадка ни хрумна идеята за тетрадката на Дилбер Танас във филма…
А по неверните, измислените от нас сигнатури също получихме материали. Само че те не бяха за македонското движение, а за друг, не по-малко кървав период. Прелиствах тефтерчето на Станке Димитров – Марек с имена на българи, срещу които стоеше