Заведе ме и ми показа студио, което днес за всеки един в кинопроизводството е даденост. Аз тогава бях объркан. Как?! Монтаж, без да пипна лентата, без да я вдъхна?! Неволята учи. Последните шест филмови заглавия съм ги монтирал на компютър. Но мерна ли кинолента, ръцете ми сами се протягат да я докоснат.
Велосипедът
Колелото ми също е част от биографията на „Мера споредъ мера”. Като свършихме снимки в средата на август 80-та (предсрочно!), сърцето ми се разхлопа. Паникьосах се, тръгнах по лекари. Един стар доктор ми даде мъдър съвет – да се натоварвам физически. Пламна детската ми мечта – да карам колело. Да си купиш качествен велосипед през 80-та година си беше преживяване. Добрите се продаваха само в „Кореком” – магазини, в които се пазаруваше с валута второ направление, т.е. долари. Купих на черно около 200 долара; реквизиторът Васко Боянов имаше достъп до „Кореком”, заведе ме и се сдобих с първия си полубегач. Сетне сценаристът Марин Дамянов ме „открехна” за маунтинбайковете. И се встрастих. От есента на 80-та не съм слизал от седлото. За монтажа се качвах с колело в Киноцентъра. Докато живеехме в центъра, на „Борис І” – по булевард „България”. Тази автострада в онези години пустееше, защото не водеше наникъде. Бях самотен колоездач, около мене от време–навреме профучаваше по някоя заблудена кола. Като се преместихме в „Мусагеница”, маршрутът ми стана екологичен – през Ловния парк, през квартала зад бившата „Мототехника (крайградски къщи с дворове и овошки, с провинциална атмосфера); околовръстното можеше да се пресече и след него се катерех през Ботаническата градина. Там нямаше жив човек; въздухът – чист, алеите – равни и празни. Ботаническата градина съседстваше с портала на Киноцентъра. В монтажната стая ме чакаше чифт бельо и сухи връхни дрехи. След душа ги обличах, а колоездачното облекло съхнеше на парапета на висящия коридор… Налагаше ми се да го прибирам само, когато долу, на двора снимаха чужди продукции. Киноцентърът изобразяваше ту чилийска правителствена сграда в „Над Сантяго вали” (филм за Салвадор Алиенде), ту съветски затвор в някакъв политически френски филм, заради което впоследствие ръководството си изпати.
Киноцентърът притежаваше земи в полите на Витоша. Когато се уморявахме да монтираме, аз повеждах момичетата на разходка. Зимъс проправяхме пъртина до конюшнята. Там Митко Кехайов ги качваше на кротки коне и ги разхождаше в кръг, на дълъг повод. Запролетеше ли се, отивахме до черешовата градина и зобехме направо от дърветата. Ала най-често се разхождахме из гората, към поляните, където бяха руините на исторически декори. Горната част на този обширен парк бе преградена от телена ограда и по каменистите пътища ние бродехме съвсем сами. На шега наричах това пространство „нашето имение”.
Липсващата трета серия
В началото на 90-те по някакъв повод филмотечното кино показваше трета серия от кино варианта на „Мерата”. Аз останах да погледам началото, да се уверя, че се чува и вижда. Загледах прожекцията и ненадейно видях и чух епизод, който в оригиналната версия не бе същият. Усещането бе като в абсурден сън: върви уж твоя филм, пък той не е твоят! Като ми попремина слисването и ядът, се досетих – на екрана се въртеше едно формално направено „нулево” копие на трета серия.
Тази последна серия мина на художествен съвет през март 81-ва. До датата на премиерата през май имаше почти два месеца и аз се гласях спокойно да правя промените, които колегите от съвета на колектива ми подсказаха. Но притича директорът на Студията:
– Дюлгеров, дай да извадим едно копие, за да отчета плана за тримесечието пред „Разпространение на филми”!
– Как?! Аз тепърва ще правя поправки, след това – окончателен мишунг.
– Нали няма да добавяш епизоди?
– Не, по-скоро ще съкращавам.
– Е, тогава няма страшно! За негативния монтаж, имам пред вид!.. (Веднъж нарязан негативът, не можеше да се възстановява). Не можем да оставим хората без заплати, моля ти се!
Аз се съгласих да не останат хората без заплати. Бе ми обещано, че това формално копие само ще отчете бройката пред „Разпространение” и после – дим да го няма! Произведе се „нулево” копие от варианта, който показах на художествения съвет. Славчо, като знаеше, че става дума за „прах в очите”, не си игра да оправя цветовете, а го „разчете” отгоре-отгоре. Точно това недоносче, което по идея би трябвало да е унищожено, притежаваше и притежава до ден-днешен Българската национална филмотека.
Тогава, в началото на 90-те аз силно се разтревожих и се разтърчах да издирвам онези копия, които се извадиха с етикета „премиерно” и „еталонно”. Едно от тях по презумпция се предаваше на съхранение във филмотечния архив. „Разпространение на филми” и „България филм” бяха пред разпад. Оказа се, че са уволнили жената, която води документацията и тя била отнесла със себе си подробните отчети. Сред бумагите, които буквално се пилееха по бившето й работно място, аз открих само сведение, че „премиерното” копие не е било върнато от някакъв фестивал в Щатите, а срещу „еталонното” пишеше – „дадено в УБО” (Управление безопасност и охрана).
Възползвах се от авторското си право и забраних да показват кино копието на трета серия. С помощта на Владо Трифонов[14] качихме филма на едно DVD от копие за „масовия печат” – т. е. от такава лента, която е въртяна по киносалоните – издраскана, ожулена, с не добро качество, но „вярна с оригинала”.
Към внуците – През есента на 2018 извадихме на дигитален носител  трета серия в оригинален вид и с хубаво качество. Ще има и за вас копие. Стига да научите българския така добре, че да разбирате и диалектите му.

[14] Кинодеятел, редактор. В годината, за която разказвам, бе директор на филмотечното кино „Одеон”.