Църната мория
Докато подготвяхме сценария, ние с Руси изчетохме много книжки на списание „Македонски преглед”. Хвърли ни се в очи, че наред със статии, исторически сведения и спомени, почти във всеки брой бе поместена я някоя легенда, я някое приказка, казано на диалект -„приказна”… Някак-си самите съставители от Македонския научен институт ни подсказаха да разположим нашия разказ върху два пласта: пластът на реалния живот, фокусиран чрез житието-битието на Дилбер Танас и пластът на „колективното несъзнавано” (от което Танас е част), изразен чрез приказката. Приказката въплъщава „колективната душа”. Тези два пласта се преплитат в главата на героя; за него те са неразделни: Вели бег от „приказната” за Бела Ица ставаше реалния Вели бег, когото Постоль убиваше; Свети Георги, който предпазваше Танас да не яхне черния овен, се оказваше Георги (Гоце) Делчев; от кататонния ступор го вадеше заклинанието на чутовния побратим; Танас се пазареше със Свети Георги да отърве четата му от турската войска и Свети Георги реално му се явяваше…

Откъс „Пазарлъкът със Свети Георги”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, младотурски офицер – Венци Кисьов; епизодици

Но в сценария ние бяхме пропуснали да проследим втората, митологичната линия до самия финал. В последната част присъстваха само реални житейски епизоди, а „колективното несъзнавано” се прекъсваше по средата на трета серия.
Течеше петият месец на снимки – юли, снимахме вече епизодите с Дилбер Танас, назначен на държавна служба като „орман меймури”, то е „началник на горите”, на която служба той няма що да прави, освен да получава заплата и да взема рушвети…
Ще дойдат да го приберат секретарите на Постоль войвода и да го отведат за саморазправа при войводата, който ще го пожали заради жена му Слава…
После Танас ще види другарите си убити и ще поиска и той да умре. Това имахме в сценария.
Посред нощ в хотелската стая в Банско ме прониза мисълта, че сме зарязали митологичната линия. В просъница бях подреждал наум заснетите и предстоящите епизоди; изведнъж зейна тази празнина. Чак ми призля от пропуска. Станах, запалих нощната лампа и видях на шкафчето до леглото си една книга. Не беше моя, някой от предишните обитатели я беше забравил. Помня името на автора – Анчо Калоянов. Названието, ако не се лъжа, бе „Българските митове”… Разгърнах я, за да залъжа безсъницата. И попаднах на разбор на една народна песен, в която се споменаваше персонажа Черна мория. Мома имала седем братя. Оженили я в далечно село. Години минали, а тя не знаела нищо за любимите братя. Един ден решила да ги споходи в родното село. Загубила се по пътя. Пресрещнала я стара жена и я повела към братята й. Довела я до селските гробища, до техните гробове… Старата жена била Черната мория.
Ние досъчинихме мита. При нас Морията се зовеше, естествено, Църна. Прибавихме й малко от Харон – лодкарят, който прекарва мъртвите през реките Стикс и Ахерон. Не мисля, че сме прегрешили. Аз съм дълбоко убеден, че нашата, българска културна памет не трябва да бъде заключвана в пределите на държавните граници. Те, както знаем, са твърде неточни. Мисля, че нашата културна идентичност се е формирала от цялата култура на полуострова, заела е много и от кръстосващите земите ни племена и народи през вековете. В края на краищата, в гръцкия пантеон на боговете Дионис е влязъл чрез траките. Защо пък Харон да не е част от „колективното ни несъзнавано”?
И нещата се подредиха: Танас умира, но Слава вика със заклинания Църната мория. Тя й се явява. Жената на Дилбер Танас измолва живота му, „оти секоя жена требува да роди дейте, а яз немам!” Цената на пазарлъка е душата на Слава, след като тя роди…
Това е нашият принос към българската митология. Не претендираме за възнаграждение.
Заръчах на студентите да търсят някоя стара баба, грозна като вещица. Вместо това се появи сияйна Роска и рече:
– Жоро! Находка!
Били намерили заедно с Иглика една добра бабичка, която на младини паднала в огнището и си изгорила едната половина на лицето. Старицата – като всеки пострадал човек, свикнал да е предмет на хорски одумки и непремерено любопитство – си бе изработила имунитет към суетата. Съгласи се да играе без много кандърми. Смело изложи недъга си пред камерата. Катя се плашеше от лицето й наистина. Дуетът/дуелът се получи.

Откъс „Църната мория”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Слава – Катя Иванова, Мучитано-Касапчето – Людмил Тодоров, Вашиль Чонгалот-Пуфката – Иван Черкелов, двойникът на Постоль войвода – Никола Вълчев; стари жени и деца от Банско.

На художествения съвет ме похвалиха:
– Такъв хубав грим сте направили на Църната мория! Браво! За първи път в българското кино – хубав грим!
Партийният дом
Ние промушихме сценария през разните инстанции благодарение на кампанията „1300 години България”, обявена от Людмила Живкова през 1981 година. Филмите, посветени на тази годишнина, имат в началните надписи нейната специална емблема. Нашият няма такава… Защо ли? Вече разказах за гнева на историците. Сега следват и други епизоди от биографията на „Мера споредъ мера”.
Художествените съвети похвалиха и трите серии на филма. Вероятно подлъган от тази оценка, генералният директор на Кинематографията намисли да покаже първата серия тържествено. На 30 април 1981 година в Партийния дом се провеждаше национално съвещание на ударниците от социалистическото съревнование. След края му бе обявена премиерна прожекция на новия български исторически филм, посветен на 1300 годишнината от основаването на България… и т. н., и т н.
Съвещанието се провеждаше в конгресната зала. Като влязох преди началото на прожекцията, ме облъхна спарения въздух на целодневни доклади и протоколни изказвания… Усетих какво ще последва: хората (по-голямата част бяха от провинцията) цял ден бяха жадували да свърши данданията и да излязат за малко по магазините на столицата. Вместо това ги заставяха да гледат филм.
Имам едно качество – когато гледам свой филм в зрителна зала, аз улавям флуидите на публиката; тя ми влияе; аз почвам да виждам собствения си филм през техните очи. Така се случи и този път. На десетата минута аз се питах:
– Какво става? На какъв език се говори? Нищо не разбирам! Какви са тези сватби, бабугери, убити попове? Черен коч, бял коч? Какво става? Нали уж трябваше да гледаме героичен филм?
Паркетът в конгресната зала на Партийния дом беше разсъхнат. На десетата минута се начена едно ужасно скърцане – ударниците тихичко се изнизваха, но стъпките им причиняваха пукотевица. Дълго-дълго скрибуца подът под нозете на напускащите… Генералният директор за пръв път гледаше филма. Лицето му се наля с кръв до алено червено. Той разбра какво му се пише. Съжалих го…
Аз бях спокоен. След четири дена, на 4 май 1981 година първа серия тръгваше по екраните. Мислех си, че никой вече не може да спре филма. Лъгал съм се…
Веселин Андреев и седмицата след това
Преди да почна филма Васил Акьов поиска да ме види. Той деликатно ме помоли да взема за асистент сина на Веселин Андреев. Първата ми реакция бе отказ – напатил се бях от разглезените чада на „червената буржоазия”. Васил настоя – гарантирал за момчето, било работливо, завършил висше по математика, но го теглило към киното, искал да се учи… Съгласих се заради Васил – много го уважавах, знаех, че думите му са премислени. И не съжалих. Владко Андреев се оказа много свестен. Не напираше да приказва, но се обаждаше на място. Стана неразделна част от младежката група и мой приятел. Мина време – завърши режисура, направи хубави документални филми, стана продуцент, заедно направихме три филма.
На 4 май по екраните тръгна първа серия, на 11 май – втора. На 12 май по телефона ми се обади един тих глас:
– Дюлгеров, Веселин Андреев съм. Предлагам да се видим.
Мислех си, че ще говорим за бъдещето на Владко и се съгласих без колебание. Срещнахме се на входа на Борисовата градина, тогава Парк на свободата, при езерото „Ариана”. Не се бяхме виждали дотогава. Стиснахме си ръцете и той мълчаливо ме поведе по алеите. Вървяхме направо, след това рязко завихме надясно, после, още по-рязко – наляво. Пак – направо. През цялото време – мълчание.
– Защо се движим така, другарю Андреев? – обадих се аз.
– За да избегнем микрофоните – ми отговори той.
Аз настръхнах. Казваше го партийният поет, чието стихове и аз бях рецитирал по тържествени събрания, край пионерския огън…
– Дюлгеров – почна най-сетне Веселин Андреев, – ние не се познаваме, но синът ми говори добре за теб. Аз не съм ти гледал филма, той много го хвали. Вчера ни събра… – тук Веселин Андреев многозначително вдигна пръст нагоре. – Събра „чавдарците”.
Веселин Андреев бе политкомисар на отряда „Чавдар”, към който се водеше и Тодор Живков.
– Не беше ни събирал от дълго време. По-рано често се срещахме… В последните години нямаме за какво да си говорим. И заговориха за твоя филм.
Добри Джуров, министърът на отбраната, бил рекъл, че гледали филма целият генералитет – 400 души. Не го харесали. Той обобщил, че филмът „възпитава младежта в анти – милитаристичен дух”… Тодор Живков казал, че и той не харесал филма. Попитал:
– Да вземем да го спрем ли?
Тогава се обадил Веселин Андреев. Казал, че не е гледал филма, но бил чул добри мнения за него. Аргументът му бил:
– Не ни ли омръзна да правим герои със спрени филми?
Живков си замълчал.
– Дюлгеров – завърши Веселин Андреев, – Исках да знаеш това. Ако можеш, направи нещо!
И се разделихме.
Десет години по-късно, на 11 февруари 1991 г. във времето на непримиримата конфронтация този достоен човек сам сложи край на живота си…
След разговора с него аз – няма какво да си кривя душата – се изплаших. Никак, ама никак не ми се ставаше герой със спрян филм. Знаех за травмата на Бинка Желязкова и Христо Ганев, на Пискови…
В България спреният филм те вадеше от строя за дълги години. Не бе така дори в Съветския съюз. Помня, че бях в Москва малко след като забраниха „Агония”. Съчувствено разпитвах как е Елем Климов. Функционерката от Съюза на кинематографистите отвърна не по-малко съчувствено:
– Вы ведь знаете, Элемушка пострадал. Мы его проводили отдохнуть в Штаты. С картиной.[10]
Примери – колко щеш. Големият театрален руски режисьор Товстоногов като бил в България през 60-те, разбрал, че Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова са уволнени от театрите си и пратени „в глуха линия”. Той бил казал тогава на секретаря по идеологията в ЦК на БКП:
– Вие сте малка страна, имате пет-шест добри режисьори и сте оставили половината без работа! Много щедро! При нас уволниха Марк Захаров от Ленинград, но му дадоха театър в Москва!
Ние, българите, бяхме по-големи светци от папата!
Горе-долу това издумах аз на Цвети Коларова, редакторката на филма. Тя ми беше единствената надеждица. Мъжът й, Павел Писарев, макар и да не беше вече в Кинематографията, все още имаше власт в културата. Както ми даде Цвети да разбера – формална власт. Единственото, което успяхме да организираме – да покажем филма на Петър Дюлгеров, на моя мним чичо. Напомням, тогава той бе кандидат-член на Политбюро. Прожекцията бе насрочена за неделя, 17 май 1981.
Рано сутринта чакахме госта пред малкия служебен киносалон на „Шишман”. Пръв дойде генералният директор. И той ми разказа, че вчера, на 16 май „другарят Тодор Живков бе на ежегодната си среща във ВИТИЗ”. Първият обичаше да ходи по театри, не пропускаше да се похвали, че на младини бил поставял самодейни спектакли. Всяка година, в навечерието на 24 май посещаваше и театралния институт. Показали му студентски откъси, после седнали на софра. Нашият генерален директор преподаваше в института марксизъм-ленинизъм. На трапезата се оказал очи в очи с Живков. И Първият високо, на всеослушание викнал:
– Абе, какъв филм сте направили вие за Македония?! Да вземете да го спрете!
Генералният чистосърдечно си призна, че като чул това по гърба му потекла пот!
Настанала тишина. Не щеш ли, обадила се една преподавателка по английска литература Надежда Андреева – цял живот я благославям тази светица!
– А! – рекла. – Защо така говорите, другарю Живков? Интелигенцията много го харесва! Рангел Вълчанов вчера каква хубава статия написа в „Култура”?! Не могат да се намерят билети!
Милата, храбра Надежда Андреева! За третото тя е послъгала, нямаше навалица на филма. Но Живков си замълчал.
Мисля си, че неговата реплика е била провокативна. Искал е да проучи общественото мнение.
Ние не си даваме сметка за липсата на истинска информация у такива диктатори. На една сбирка случайно се разговорих с бившия шофьор на Тодор Живков. Разпитвах го за Първия. Беше доста пестелив в спомените си, но едно ме впечатли – всяка сутрин Живков, като сядал в колата, питал колко струва един килограм сирене… колко струва един хляб… Сетих се за Сталин от спомените на дъщеря му – давал й нищожно малка сума за джобни пари, не защото бил стиснат. Той просто нямал никаква реална представа за цените…
Свършила софрата и генералният директор се осмелил да попита:
– Какво да правим с филма, другарю Живков? Да го спираме ли?
– Той колко серии е?
– Три серии. В момента върви втората.
– Е, тя работата свършена. Покажете и третата… Но само в окръжните градове да мине…
Въздъхнах си. Филмът нямаше да има правителствени лаври, но щеше да го има!
Появиха се чаканите гости. Заедно с „чичо” ми идваше и друг зрител – както се разбра Георги Караманев, министър на вътрешната търговия. Той приближи с репликата:
– Идвам да го видя този филм, който Рангел така хвали! Шопът рядко хвали!
Рангел Вълчанов
Аз считам Рангел за свой учител. Не защото много ме е поучавал, а защото съм се учил от него. Най-вече от филмите му. Ранните му филми знаех наизуст.
Когато през 1963 постъпих във ВГИК, разбирайки, че съм от България, безпощадно взискателните вгиковци казваха:
– У вас есть одна хорошая картина – „На маленьком острове”![11]

[10] Нали знаете, че Элем (галено Элемушка) пострада? Пратихме го в Щатите да си почине. С филма.

[11] Вие имате един добър филм – „На малкия остров”!