Радослав има страх от височината. Вроден. Представях си го как седи на отворената врата, краката му висят над бездната, камерата е на коленете му… Но Радослав се бои, докато е простосмъртен. Стане ли оператор, забравя за страха. Той бе чул, разбира се, разговора на пилотите, но снимаше.
В първоначалната суматоха, обаче, не бяха сварили да заснемат първата „жива картина”. Аз късно го разбрах – препредаването от уста на уста във вертолета се затрудняваше от шума на мотора. През „сухите” репетиции го нямаше този тътен, заради който се слагат слушалки-тапи на ушите. Вече търчах към втората долина, дето лежаха „Голите убиени”, когато ме стигна вестта, че „Трите синджира роби” не са заснети. Хукнах обратно и по мегафона спрях преустройството долу. Сещате се: бръмченето на хеликоптера и на тази комуникация пречеше, но, криво-ляво, разбрахме се – възстановиха „Трите синджира”, вертолетът направи нов заход и този път заснехме. И аз пак се затърчах към „Голите убиени”. През цялото време ръмеше ситен дъждец. Когато се надвесих над пропастта с голите момчета, чух Пламен Сомов, операторът, да вика:
– Дюлгер, ако искаш да снимаш пишки, снимай веднага! Иначе след малко ще имаш балкански дренки!
– Извинявайте, моля ви, сега, готови, снимаме!
Заснехме.
Аз търча обратно към третата „жива картина”.
И тук се случило следното: скочили голите мои приятели, а Крикор – и той, както майка му го родила – извадил отнейде асистентския си тефтер и викнал:
– Стойте да ви запиша кои бяхме!
Пустосвали го, бързали да се облекат, ала той старателно си ги записал всичките. И с право! Защото след малко от храстите се изсулили двамина тарикати. Облечени! Рекли:
– Крикоре, а нас записа ли ни?
– А! – озъбил им се Крикор. – Вас ви нямаше при пишките. Всички пишки са тук!
И потупал тефтера.
Излишно е да ви казвам, че спечелените от голите тела пари бяха събрани в общ калпак за един славен купон!

Откъс „Свети Георги Делчев”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Свети Георги Делчев – Димитър Буйнозов, убитият поп – Крикор Хугасян; епизодиците са хора и ученици от Гоце Делчев, както и мъже от екипа.

Катя Иванова и ризницата.

Когато Катя Иванова се снимаше във филма, тя бе студентка втори курс. „Мерата” бе нейният прощъпалник в киното и тя самоотвержено се разтваряше в ролята. Беше готова за всякакви изпитания, но – ненадейно! – в любовната прегръдка на утрото след брачната нощ, запецна. Уж иска да приласкае любимия мъж, пък върти глава настрани. Скарах й се. Тя ме повика настрани и прошепна:
– Жоро, ужасно вони дрехата му. Не мога!
Разбра се каква била причината – ризницата.
Като почвахме снимки, Руси поръча да му ушият от дебела вата една броня, с широки рамене. Надяваше я под ризата си и тя го правеше по-плещест. Само че, никой не съобрази да направи още една-две подобни ризници. Тази, единствената, той носеше вече четвърти месец и тя се бе напоила обилно с пот…
Наложи се да минем без интимната прегръдка. Снимахме Катя на близък план, а вместо Руси аз лежах да й „подавам верни очи”.
Катя имаше класическа българска хубост. Лицето й сякаш Владимир Димитров – Майстора го бе нарисувал.

Откъс „Катя”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Слава – Катя Иванова.
Хубав план се получи.
И хубава роля…
Като отмина анекдотичната случка, аз се сетих, че в тази ризница под синия кител Руси бе издържал снимките на „Хюриета”. В четиридесет градусова жега сред варовиковите скали на Мелник. 40 градуса! Радослав през десет минути се пъхаше целият под водна струя, за да нормализира температурата на тялото си. Как актьорът Чанев е понесъл горещината, без да каже „гък”, с тази допълнително сваряваща го ризница?!
Единственото, което той каза, през онзи жежък ден бе:
– Бълха ухапа актьора Руси Чанев!
Художничката Мария Сотирова се разтревожи, свика гардеробиерките да проверят откъде накъде в дрехите на актьорите са се завъдили бълхи.
– Не, бе, Мария! – успокои я Руси. – Имах десет лева в костюма. Откраднали са ми ги. Но какво са десет лева за актьора Чанев? Бълха го ухапала!
Цветана Манева. Жените в „Мерата”
Четири жени минават през житието-битието на Дилбер Танас. Те са различни и по различен начин го привличат.
Към Тъша (Цветана Манева) той има еротично влечение – първично и естествено. Струва ми се, че тази роля на голямата ни актриса е рядко изключение в богатия й кино репертоар. Почти във всички филми тя играе градски жени. В „Мерата” живее на екрана като автентична селянка – няма и грам фалш в поведението й, в говора й. Заслугата не е моя. Бях я гледал в театралния спектакъл „Босилек за Драгинко” в подобна роля. Харесах я и я поканих. До тук бях аз. Нататък бе мощното дарование на Цеца.

Откъс „Цветана Манева”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Тъша – Цветана Манева, местният войвода Щерьо – Иван Бабев, Лимбийка – Мартина Вачкова, братчето на Танас – дете от Горно Дряново, селяни и селянки

Дилбер Танас боготвори Цилка заради това, че е от друг свят. И заради излъчването на мадона, което Румена Трифонова имаше. Героят ни изпитваше към нея платонически чувства.
Аника Малешевска (Маргарита Карамитева) пробужда у Дилбер Танас желанието за мъжка закрила. Благодарение на нея той се учи на състрадание.
Взаимоотношенията с жена му Слава са най-драматични. От една страна той силно я желае, защото тя е „жена от сой, от порода”. От друга, налага си забрана – да не я пипне дори! – заради идейни предразсъдъци. Слава е по-силната в тази връзка, по-умната, по-настойчивата. Тя го възвръща от смъртта и го дарява със син.
Дори в това конспектно проследяване се вижда, че и с жените Дилбер Танас дублира онази метаморфоза, която във филма го превръща от първичен дивак до човек с индивидуално съзнание.
Питали са ме какво означава раждането на живите козлета и на мъртвото агне в началото. Дали това не било символизирало разпокъсването на България.
И през ум не ни е минавало!
Тези две раждания бележат двете основни противоборстващи стихии – смъртта и животът. Смъртта мъжете я причиняват, макар и с блага цел. А жените пазят живота. Не случайно всяка от женските линии завършва със знаков кадър – майка и дете.
Иван Черкелов
Седмината ми студенти – стажьори оформиха едно привлекателно ядро, около което гравитираха младите във филма. По цели нощи лочеха ракия. Както смоците мляко!
„Боже, тюхках се на ум, от тия нищо няма да излезе! Язък им за таланта!”
Както знаете, сбърках!
Пиеха, но на другия ден бяха на линия и си вършеха работата юнашки. Аз си лягах с кокошките. За нощните разпивки научавах я от Славчо, я от Кирчо, я от някой донос за аморалното им поведение.
При една от паузите даже ме привикаха в партийния комитет на Студията. Разговорът бе повече от формален. Годините бяха вече други. Даже ми се извиниха, че ме били безпокояли за глупости, но трябвало да отчетат, че са реагирали на сигнала на една бдителна касиерка.
Разкарахме касиерката от продукцията, а моите студенти продължиха да се събират по нощите на музика и чашка. И да си вършат работата. Освен асистенти, те бяха и актьори. Мъжете бяха разпределени по четите като комити. В четата на Дилбер Танас бе Иван Черкелов, за когото иде реч.
Снимахме епизод, в който „оставаше да се реши задачата по убийството на шпионина и предателя Димитрис”. Дилбер Танас (Руси), Вашиль Чонгалот- Пуфката (Иван Черкелов), Тома Кронов (Светльо Овчаров) и Ицо Джорлев (камерният техник Илиан Балинов) убиваха пред очите на жена му (Иглика Трифонова) и сестра му (Катя Иванова) втория брат-близнак гъркомана Димитрис (Ивайло Христов). Бяхме заснели вече как първите четирима, комитите, проникват тайно в къщата на врага. На „режим”.
Така наречените „режимни снимки” създават на екрана илюзията за истинска нощ. През нощта небето е светло, по-светло от земните очертания. Ако се снима през истинска нощ, небето изчезва – на екрана то е черна дупка. Затова Радослав ми вадеше душата да снимаме нощните сцени в много кратък интервал – по времето, когато слънцето вече се е скрило зад хоризонта, ала небето отразява все още неговото сияние. Половин час, най-много четиридесет минути. Ефектът за нощ е прекрасен, но да осъществиш една сцена (която обикновено отнема два-три часа) за тридесет минути се изисква голяма концентрация, много упорита подготовка, педантични репетиции и строга дисциплина.
Доста епизоди бяхме вече заснели по този начин, имахме тренинг и проникването в дома на шпионина го направихме сравнително леко. Добър повод за „смоците” да го полеят. Съзнавайки безполезността на предупреждението, аз все пак им напомних, че на другия ден предстои продължението на сцената и си легнах да спя.
На сутринта на вратата ми се появи разтревожената Миленка Андонова. Тя беше тогава жена на Иван Черкелов.
– Жоро! – проплака тя. – Иван тази нощ не се прибра в стаята ни. Целият екип се събра, него го няма. Търсихме го къде ли не – няма го!
Във фоайето на хотела се бе скупчила цялата продукция. Хората бяха разтревожени. Претърсили целия хотел – от Иван ни следа. Пропадаше снимачния ден, както и да е, но какво ли е станало с това двайсет и три годишно момче. Научих, че до към полунощ Иван е бил в стаята с всички, след това излязъл. Никой не обърнал внимание кога точно, нито пък разбрал накъде е поел…
Славчо ме дръпна настрани. Беше сконфузен.
– Аз – рече – знам къде е… Не съм сигурен, но предполагам… Снощи спорехме и аз ги обвиних, че тяхното поколение не знае нищо, не знае какво е лишение и страдание, защото имат връзки, имат гръб…
(Фамилията ви подсказва, че Иван бе син на знаменития артист Георги Черкелов. Когато постъпваше във ВИТИЗ, Иван ме спечели с една постъпка. На четвъртия кръг кандидатите трябваше да се явят с подготвен от тях театрален етюд. Христо Христов, председателят на комисията, го попита какъв му е етюдът. Иван каза, гледайки го право в очите:
– Нямам.
Христо се ядоса, започна да го обвинява в немарливост, даже понечи да го изгони. Иван спокойно настоя:
– Задайте ми измислен от вас етюд. Аз ще репетирам в коридора и ще ви го покажа.
Обади се в негова защита Любчо Шарланджиев, режисьорът на сериите „На всеки километър”, в които бащата на Иван стана знаменит с образа на Велински. Измислихме етюд, Иван излезе да репетира, а Любчо обясни:
– Христо, как не разбираш? Той иска да избегне подозрението, че баща му е подготвил етюда!
Имаше такива. На друг един изпит, в почивката, всички прочути членове на комисията бяха излезли навън. Аз, неизвестен тогава, бях останал в аудиторията да си преглеждам записките. Гледам – на сцената се появи професионален актьор и почна да поставя етюда на следващия кандидат. Маркира декорите, разположи участниците в мизансцен и взе да репетира с тях. Кандидатът скромно наблюдаваше отстрани. Не можех да повярвам на очите си…
А Иван се оправи със зададения етюд. Аз му повярвах. И не само аз…)
Славчо продължаваше изповедта си:
– Сигурен съм, че Иван се засегна. Нищо не каза, но излезе. Да го търсим в милицията!
– Защо?
– Не знам, интуицията ми подсказва.
Пратихме хора в милицията. Тя бе отсреща, срещу хотела. Отначало отричаха да е при тях. За наш късмет, Цветана Манева бе по това време с нас. Тя бе член на Народното събрание. Тропнала депутатската си карта пред дежурния милиционер и онези клекнали. Извели Иван от мазето – с обръсната до голо глава. През черепа му минаваше кървав белег. Посрещнах го на входа на хотела. Той дигна очи към мен и каза спокойно с хрипкавия си глас:
– Жоро, не ме питай нищо! Извинявай!
И се качи в стаята си. Все още не проумявахме какво бе станало. Но се успокоихме за него и препланирахме снимките – имахме някакви отделни кадри с Руси, решихме да снимаме тях.
Дотърчаха хора и съобщиха, че две коли на милицията тръгвали нанякъде. Кирчо разпореди на двама наши шофьори да ги проследят. Милицейските коли отидоха до болниците в Сандански и Благоевград, за да предотвратят издаването на съответната медицинска справка за физическо насилие.
Иван нито подаде жалба, нито си извади справка от София, както му предлагаха.
Какво било станало? Иван излязъл от хотела и отишъл пред милицейското управление. Застанал пред отворения прозорец на партерния етаж и загледал как вътре дежурните цакат карти. Забелязали го. Попитали го що дири. Иван мълчал и ги гледал.
Погледът му е тежък. Те му рекли да се маха. Иван мълчал и ги фиксирал. Онези се ядосали. Попитали го откъде е. Много добре са предполагали откъде може да е – ние наемахме милиционери за охрана на масовите снимки. Иван мълчал. Накарали го да се легитимира, да им покаже паспорт. Той пак мълчал, вторачен в тях. Нататък се почнало: вкарали го вътре, били го, остригали го, запрели го в мазето…
Не случайно батко Ангелчо от местните неврокопчани, като го качихме да се повози в хеликоптера, огледа отгоре родния град и рече замечтано:
– Е, как ми иде отръки от тук да метна една бомба върху ме-ве-ре-то!
Радослав се оказа прав – Иван по този начин е дал своя отговор на спора способно ли е тяхното поколение да пострада.
Естествено, сега ми е лесно да го пиша, но тогава бях бесен, че ми проваля епизода. Главата ми бе пламнала, защото в първата, заснетата част от епизода Иван бе с коса. И без белег на черепа. Режисьорският егоизъм не е порок, а качество, без което филмът не върви. Иглика ми напомни, че всички от класа през този ден били останали с Иван, само тя дошла на терен. Нямаше нужда и от нея, но тя се навъртала пред очите ми, за да има човек от тях. Аз съм си го изкарал на нея. Крещял съм за безотговорност към филма и занаята. Тя пък, като се върнала, си го изкарала на Иван…
Как решихме епизодът?
Спаси ни „режимът”. Нощният ефект очертава фигурите на хората като силуети, лицата потъват в мрака. Не можеше да се различи с коса ли е героят на Иван или без. Продължихме да го снимаме с остригана глава. Никой не забеляза промяната.