Богдан Глишев – Сандански
Боби Глишев ми се обади по телефона:
– Научих, че снимаш филм, в който ще го има Сандански. Пробвай ме за тази роля. Аз приличам на него.
Тази прямота ме предразположи.
Познавах Боби от студентските му години. Той бе от класа на Филип Трифонов, от знаменития клас на Апостол Карамитев. В този клас всички станаха и останаха актьори. Е, на някои им провървя повече, снимаха в киното и телевизията – Филип, Велко Кънев, Искра Радева; други нямаха техния шанс, но играха хубаво в провинциалните театри (да речем, Иванка Братоева, Анелия Ташева), трети си отидоха рано – като Георги Бахчеванов, когото също снимах в „Мерата” в ролята на Гоне Бегинин.
Бях харесал Богдан в студентски постановки, после му бях изгубил дирите. Дойде на проби. Приликата бе стопроцентова. Но как се беше подготвил?! Богдан Глишев е актьор, който пише и превежда, той има отношение към словото. Бе издирил такива материали за Сандански, които даже ние с Руси, претендиращи, че сме изровили едва ли не всичко за епохата, не познавахме – например, описание как бившите четници са участвали в свалянето на султана, как са марширували по истанбулските улици след победата на младотурската революция.
Въз основата на този рядък документ направихме сцената на марша, срещу която се сипеха едни от най-гневните нападки на историците. Четниците били изглеждали като пладнешки разбойници! Че кой се връща от война без трофеи? Мислимо ли е? А какво бяха взели нашите юнаци – стенен часовник, килим, клетка за птици, картини в рамки, огледала… Бяха взели това, „шо му сака душата на човек”, както бе казал Дилбер Танас. Кой да види?

Откъс „Младотурският преврат”. В откъса: Дилбер Танас – Руси Чанев, Ицо Джорлев – Илиан Балинов, Яне Сандански – Богдан Глишев, Христо Чернопеев – Стефан Мавродиев, Мучитано-Касапчето – Людмил Тодоров, Вашиль Чонгалот-Пуфката – Иван Черкелов, Тома Кронов – Светослав Овчаров, офицер на султана – Руси Люцканов, младотурски висш чин – Видьо Пенев и комити – Христо Димитров-Хиндо, Васил Каменов-Джина, Митко Киров, Владко Андреев, Марио Кръстев, Красимир Манчев, Владко Станков; епизодици от Видин
Нито Боби имаше проблеми с ролята, нито аз с него. Леко работихме. Проблемите дойдоха след филма – когато се сблъскаха оценките на „санданистите” и „тодоралександровистите”. Сандански и Тодор Александров са емблематичните фигури на две враждуващи крила във ВМРО. Слисах се, че тая вражда продължаваше и през 80-те години на миналия век. „Тодоралександровистите” ме упрекваха, че съм възвеличил излишно образа на Сандански, а „санданистите”, наопаки – че съм го принизил.
Славчо бе довел у нас на гости една достойна жена, потомка на славен македонски род. Тя харесваше филма, говори ми сдържано, но с уважение. Случи се така, че и Богдан Глишев бе у дома тази вечер. През цялото време тази умна и интелигентна жена го поглеждаше изкъсо; на изпроводяк го попита как се отнася той към Сандански. Боби й отговори като истински актьор. Каза, че не би могъл да изиграе героя си, ако не го обича. Жената помълча, помрачня и рече:
– Ако бех Менка Кърничева[7], щех да ти тегля куршума на минутата!
Не бе шега. Тя бе от лагера на Тодор Александров.

„Каялийските скали”
Тези скали на един висок планински връх ме привлякоха с проломите, с умалените ждрела – колкото да се промуши между двете отвесни стени човешка фигура. Представях си как Дилбер Танас пропада в едно такова ждрело към „долния” свят. Когато ги избрахме за снимки, въобще не бяхме помислили колко труднодостъпни са. Първият път се качихме с джипове – малка група, операторите, Руси, моя милост, един асистент. Аз разгорещено показвах как Руси трябва да се търкаля в тесния процеп по наклона, а камерата да отстъпва назад и да го държи в един и същи план, за да се създаде усещането, че и тя, заедно с героя, пада в пролома към „долния свят”.
– Как да го държим в един план? – изстуди възторга ми Славчо. – Няма място за фарт в тази цепнатина!
Пояснявам: фарт се нарича движението на камерата, което се получава, когато я теглят, качена върху количка, по релси.
Общият статичен кадър на ждрелото с фигура, която се премества отгоре надолу, бе безизразен, неемоционален. Ядосах се:
– Защо се домъкнахме тука? Защо се мандахерцахме три часа в джипове? За да снимаме туристически пейзажи ли?
Скандалът не успя да се разгори, тъй като се обади Синката[8].
Това рижо момче бе асистент към камерата и се бе прочуло с опитите си да обрамчва с рими ежедневните команди. От рода на: „Готови ли сме за снимка?” – питам аз, а той подхвърля: „За идеална картинка!” Този път, обаче, Синката говореше в проза:
– Жоро, чакай, не се ядосвай! Ще направим фарт!
– Как, бе, Синка?
– Ще насипем в пролома сухи листа. Я, колко са много наоколо! Ще ги насипем, ще постелем един ямурлук върху тях, Славчо с камерата ще седне на ямурлука, а ние ще го дърпаме!
Така и сторихме – ямурлукът се плъзгаше гладко по дебелия килим от листа. Стана фарт за чудо и приказ. Дилбер Танас потъваше към „долния свят” ведно с камерата.
От тогава ми е обица на ухото – вместо да викам на хората си, по-добре да ги попитам какво можем да направим.
Голите пишки
На „Каялийските скали” снимахме от хеликоптер епизода, когато Свети Георги (Делчев) спасява обречения на смърт Танас като го въздига със себе си на небето и те облитат страдалната македонска земя. Под себе си виждат „Три синджира роби”, „Бежанци”, „Голи тела на убиени[9] въстаници”, „Чета в поход”…

Тези сценки – наивни живи картини – щяха да бъдат разположени в проломите между отвесните скали, върху малки долини. Ако първият път там се качи немногобройна група, то този трябваше да возим масовка – около стотина души. И още толкова – колективът. Три автобуса с висока проходимост извозваха продукцията до пустите Каялийски скали. Нужни бяха три часа да се стигне. Операторската група и моя милост се ползвахме с привилегия – ние летяхме с вертолета за броени минути и чакахме на място. Правехме репетиции и сметки. Масовката бе малко и не стигаше за петте „живи картини”, които трябваше да се разположат в двете долинки между скалистите стени. Разпределихме хората така, че всеки да участва в два, а някои даже и в три епизода. Хеликоптерът не можеше многократно да каца и да се вдига. Той трябваше да излети и да кръжи над скалите. Отначало над първата долинка – снима епизод 1; после – към втората долинка, за да заснеме епизод 2. В краткото време на полета долу трябваше да се прегрупира мизансцена на епизод 1 в епизод 3. Хеликоптерът се връщаше над първата долина при вече прегрупирания епизод 3; междувременно във втората долина се пренареждаха хората от епизод 2 в епизод 4. Като заснемеше епизод 4, хеликоптерът трябваше да намери готов за снимки епизод 5.
На хеликоптера горивото му е скъпо, а при излитане и кацане то много се харчи. Можехме да си позволим два полета, по два дубъла на епизод. На вертолета щяха да бъдат операторите. Радослав с камерата (тя е върху жироскоп, който „обира” люшкането) седи в рамката на отворената врата. Вързан е, разбира се, държат го асистентите. Той прави бележки, препредават ги на пилота, който по радиостанция ги съобщава на мен. Аз търча по платото над скалистите дупки, между първата и втората долини. Навлечен съм с едновремешен ямурлук, та като попадна в кадъра да съм част от масовката. Под ямурлука крия радиостанцията си и мегафона. Тогава техниката беше тежка – и в преносния, и в буквалния смисъл.
За три от „живите картини” и най-вече за тази наречена „Голите убиени” сме ангажирали трийсетина войници от местното поделение. Тази жива картина показва струпани на купчина съвсем голи „мъртви” мъжки тела.
(Сетне много ме ядоха за този епизод, а той не е режисьорска приумица. Има такъв трагичен случай в македонските баталии. На връх „Ножот” въстаници-идеалисти са обкръжени от турска армия. Могат да се предадат и вероятно биха останали живи, защото с армията вървят и представители на чужди консулства от Великите сили. Но младежите решават да се самоубият. Събличат се голи, за да не ги разпознаят по носиите им от кои краища са, да не навредят на близките си. Скупчват се голите млади мъже и се взривяват върху бомбите си).
Войничетата от местното поделение се съгласиха да изложат на показ мъжките си прелести срещу 10 лева. За времето си това бяха добри пари.
Дотук ви разказвах за плановете. Пътуването отне часове. Почнахме „сухи” репетиции по обяд. Всяка от групите имаше свой ръководител – моите тогавашни студенти, сега знаменити режисьори и продуценти: Иглика Трифонова, Милена Андонова, Росица Вълканова, Иван Черкелов, Людмил Тодоров, Марио Кръстев, Светльо Овчаров. Те нареждаха „живите картини”, както ги бяхме обговорили, а Крикор и другите асистенти обличаха хората от масовката и ги разпределяха. Хеликоптерът, разбира се, не летеше, но радиовръзката се осъществяваше. Аз търчах от долина към долина, командвах въображаемите снимки, отговаряха ми както следва … „Сухата репетиция” мина ужким добре.
Падна мъгла.
– Прекрасно! – казвам. – Ще направи „картините” по-мистични.
Но командирът на хеликоптера ме попарва, че машината му не може да лети в тия метеорологични условия. Даже не смея да го моля. Тези момчета са от отряд 3, строителният. Те единствени се навиха да снимат на такава планинска височина. Напомням, че елитните летци от правителствения отряд 1 даже не пожелаха да видят мястото, след като научиха надморското равнище…
Оставихме хеликоптера да домува на билото и се прибрахме в Гоце Делчев. Казахме си:
– Е, всяко зло за добро! Епизодите са поставени, масовката облечена и разпределена. Още с пристигането утре ще почнем снимки.
Но от всички поговорки за злото, най-вярната е „Очаквай само злото! Доброто идва понякога.”
По тъмна доба Крикор ме събуди с отчайваща вест – дошъл генерал на инспекция във военното поделение и на никакви войничета не можем да разчитаме. Пропадаха наведнъж три от епизодите. Аз му казах:
– Крикоре! Стара гвардийо! Тръгвай по училищата, съберете трийсетина момчетии от горните класове и ги доведете, колкото можете по-бързо.
Оставихме им единия автобус и заминахме. Възстановихме, каквото можахме от предишните репетиции. Зачакахме. Не щеш ли, мина се не мина и един час, автобусът с Крикор и ученичетата пристигна. Викнахме от радост, отпратихме ги да се обличат. Ала Крикор премигна с печалните си арменски очи и рече:
– Жоро, само че има един проблем! Децата не щат по пишки!
Ясно, няма нужда да си голям психолог, за да разбереш тийнейджърите от тогавашното време… Едва сега аз се скапах окончателно и рухнах. Крикор кривна глава настрани и рече:
– Има начин! Говори с Кирчо. За 25 лева на пишка ще навия колектива. Аз се събличам пръв!
Скочих и награбих Кирчо, директора. Тръгнах да му излагам аргументи колко би ни струвал хеликоптера за още един снимачен ден и колко ще спестим от… Кирчо дори не ме изчака да свърша:
– По 25 лева на пишка! – съгласи се той. – И аз се събличам!
Достатъчно желаещи се намериха, стана весело, както се вика „Теренът живна!” И работата потече като по вода – пак в двата смисъла. Защото от небето прокапа. Но – слава Богу! – дъждът не пречеше на вертолета. Казахме:
– Начало!
Машината излетя и малко след това аз чух в слушалките си:
– Автопилотът се прецака. Летим ли? – попита нечий глас.
– Няма да подвеждаме хората – отговори му друг глас. – Карай.
Аз си рекох на ум:
– Дано Славчо да не е чул този разговор!

[7] Менка Кърничева, любимата жена на Ванче Михайлов е убила Тодор Паница в ложата на Виенския театър, като преди това много се е сприятелила със семейството му.

[8] Синката – Христо Александров изигра и актьорска роля във филма, а след време стана оператор. Снима документален филм със самия Рангел Вълчанов.

[9] Убити