или стил – оперета, опера, мюзикъл, танц, рок. Затова аз търся къде те абсолютно биха се съчетали без това да бъде артикулирано като прескачане в границите на жанра.“

За мен като наблюдател, разбира се остава загадка пътят, по който се извайва мистичното, горчиво-трепетно, живо тяло на музиката в този спектакъл… нейната чувствително-интуитивна образност, задавена от безумствата на любовта… разливаща се до бреговете на Егейско море, опип­ваща тъмната утроба на смъртта… Мамещо-при­ласкаваща. Музиката в „Медея“ сплита кълновете на стари ладове, за да ги постави сред контрастни съотношения. В Първа песен например присъствие­то на фригийската умалена секунда се разтваря не­очаквано в цветовете на мажорна терца, а по-ната­тък – противопоставяйки почти непосредствено минорна срещу мажорна терца гради драматуригич­ната кулминация в „Клетата! Клетата! Клетата!“. Ладовата картина диша с общия драматургичен поток, но се осмелява да заяви самостойността си. Намира нивото на въздействие, което стопява граници и прави невидимото видимо, неописуемото – описуемо. Ако надникнем в техническите параме­три на този процес, ще видим, че лайтмотивът на Първа песен започва във фригийски лад с въвежда­ща голяма секунда от седма към първа степен и е последван от „grupetto“ с начало втора ниска сте­пен. Интересно е, че следващото му провеждане е в съвсем различна тонална плоскост – отстояща само на полутон от основния модел, за да се върне в изходящата ладова позиция – факт, който с висо­кото хроматично напрежение, което създава между мотивите, въплъщава особено усещане за неустой­чивост, тревожност, лабилност, безпокойство. Този музикален похват неслучайно протича успоред­но с думите в Античния хор: „Ето! Свещените речни потоци обратно потичат! Правда с неправда се сме­ня. Светът се обърква.“ Двупосочната модулация на полутон цели да превърне музикалната тъкан в то­нално неустойчива материя. Последвалото секвен­ционно провеждане на същия мотив от четвърта степен („Чисто от хули пискливи ще бъде и женско­то име“) и от трета висока степен – е необходимо на композитора, за да затвърди усещането за нес­табилност и промяна – затова въвежда неочаквано­то тежнение на мажорния (йонийски) лад. Рисувайки музикален кръст от степените първа – втора ниска – четвърта – трета висока, авторът задържа ма­жорната трета степен по време на думите „Друга царица, по-силна от тебе, вече дома ти владее. Дру­га царица, друга“, подсилвайки усещането за проти­вопоставяне, което вече владее сюжетната линия: „Ето те тебе, МЕДЕЯ! Отплава от прага си бащин, с пламнало лудо сърце през морето премина. Мина през двойката остри скали да живееш в чужда роди­на, където загуби брачното ложе и мъжка прегръдка. Клетата! Клетата! Клетата! Вече прокудена даже оттук си. Никой за нищо те няма.“ Лайтмотивът с фригийската секунда завършва тази песен, в чи­ято музикална тъкан ладовата опозиционност по перфектен начин кореспондира с опозициите в те­кста. Сродява внушението и превръща музика и сло­во в единно, неделимо преживяване.

Ето например как удивителната, дълбока смя­на на настроението като пестеливо нарисувана картина ни потапя в съвършено контрастна ат­мосфера в сцената-среща между Егей и Медея Shine Song. Падат инерциите на звуковите ядра. Стопява се динамиката на строежите. Въздухът затрептя­ва в лениво безвремие. Поклащайки изящно осанка, музикалният поток затаява дъх и приема формата на загадъчен/мистичен фон. В разливащата се като море септима в еолийския тонически септакорд звучи молба… и блян. В остинатното ù, полюшващо се от вълните повторение – гаснеща надежда, но и лъч упование сред обвития в мараня Егейски бряг. Музиката застива в медитативна пулсация. Покъл­ва надежда, че Медея ще открие спасение. В „Shine Song“ лайтмотивът на „Тъмна песен“ е проведен в аугментация и в свободно от други движения рит­мично пространство. Изящно оцветен и със симе­трично положени тонове, причудливо разтворени в светлинното поле на въображението, този мотив сякаш е извор/източник на концентрични кръгове, задвижвани от всеки мелодичен отклик. Цветовете му светят и преливат в голямата секунда, меняща мястото си между вътрешните хармонични гласо­ве. Рядко симетричността на мелодичния строеж се прекъсва от чужд на поредицата интервал. Под­чертано изчистената симетрия в ритъма тук асо­циира с неотклонния ход на времето, което тече… В своя кристален ход мелодичната линия безтелесно/безтеглов­но стъпва по терцово-проектирани скокове, сякаш нанасяйки прозрачни водни кръгове и оставяйки в нас частица от друго измерение.

„Не мога да кажа, че се опитвам да направя нов жанр, защо­то нямам специална амбиция. Просто моята увереност е, че словото е музика и музиката представлява слово в същината си – още от Библията – и светът е създаден в този порядък. Такъв е акустическият свят за мен. Този акустически свят не е разделен на реч – като словесна проява, и музикалност – като безсловесна, а точно обратното – те са плътно съ­четани. Заради това си убеждение и се старая да работя в тези посоки въобще. Понякога се налага много активно да се работи с текста – ако виждането на режисьора е за актив­но словесно присъствие – хорово или солово, но в други слу­чаи няма специална амбиция към словото. Тогава обаче му­зиката, която е поставена инструментално и звуково, не речево, тогава тя в комбинация със словото пак трябва да постигне този ариозен, да го наречем, характер. Защото музиката в операта в началото представлява аком­панимент към пеенето, но колкото повече се разви­ва операта, толкова повече не е просто акомпани­мент, а същински извежда драматургически линии – да си припомним Вагнер какво прави с оркестъра. Театърът представлява същото – музикалните яв­ления в него не трябва да съществуват като съпро­вод към словото.“

В „Тъмна песен“ еолийската септима, вървяща по ходовете на тоническия септакорд, затваря в своя цикъл акустичното пространство, изградено от участието на старинни (лъкови) и съвременни инструменти и звуково-тембрални ефекти (гръм и др.). В партията на лъковите е красиво разположен комплементарно движещ се в рамките на малка то­нична терца мотив, както и поддържащ исов тон. Песента завършва с гръмотевичен отглас и оставя в автентичното музикално пространство неясна, тъмна поличба.

За музиката на Асен Аврамов не е трудно да хип­нотизира. В ладово украсените ù форми проблясват мечове, халюцинации и звездопади. Неизбежността ù се сродява с транса. Сблъсъкът – с покоя. Пророче­ските ù видения бавно редят своите фигури към Бог, а сетне – тегнат като сянка. Словото през призма­та на своята музикална осмисленост прераства в музика. Език и звук стават едно, за да приемат непо­дозирани нива на въздействие в недра от горест и страдание. Иска ми се да обърна специално внимание на старинно-ладовото звучене на песента, озаглаве­на „Дудук Тема“, където лайтмотивът, концентри­ращ в себе си комбинация от характерни интервали, кодира в няколко пласта от ладово преплитане раз­лични степени на безизходност, отчаяние, аромат на загадъчност и ладова автентичност. В самото начало лидийската кварта е мелизматично вплетена след входящата голяма подтонична секунда – тоест тук очевидно лидийският интервал е търсен в не­характерните условия на еолийски/натурално-ми­норен лад. Последван е от фригийска секунда, която се подчертава многократно – първо като самостоя­телно ядро, а после и като част от специфичния тетрахорд. (Фригийската секунда ни е позната от Първа песен, където изгражда основния мотив. Тук той също присъства, макар и като част от „Дудук Тема“). Фригийската секунда в мелодичното разгръ­щане