Резултатът – спойка между музикално, тексту­ално и емоционално протичане – е налице. Ритмич­ният рисунък в текста импонира със смисловата артикулация по фрази и с общата градация на хо­ровите песни. В изработването им професионали­змът върви ръка за ръка с много чувство за хумор в залата на театър „Азарян“.

Асен Аврамов успява да представи нагледно чрез Античния хор факта, че текстът по своята при­рода е музикално явление. Че разполага с огромен интонационен спектър от емоции и намерения и не по-малък багаж от нюанси спрямо един музика­лен строеж, но остава подценяван в театралната работа. Именно това се опитва да отличи той в творчеството си – на тази единна енергия от сло­во и музика се опира в своите техники на активно изтегляне на внушението.

За тази цел по време на репетициите спуска мост, по който действа енергията. Музикалното протичане приема ролята на усилвател и естест­вен импулс не само за формиране на образността, но и за продължаване на действието. Отключва по-нататъшни събития и предчувствия. Театрално­то действие добива магнетичен заряд и собстве­на музикална скорост на преживяването и потича навътре в зрителя. Изострена е емоционалната реактивност, а равностойното статукво на му­зикалния език застава категорично в позицията на възстановен двигател.

Посоката, която разгръща спектакълът у зрителя, е навътре, към пространствата отвъд „аз-а“. Кара го да погледне дълбоко в себе си до дъното на кладенеца. До потулената в гънките на рационалния живот душа. „Медея“ е тази точ­ка на сливане между разума и душата. Сливане, каквото е възможно да се случи само в голямото изкуство.

Точно в този смисъл музикалният език на Авра­мов приковава вниманието с умението си да слуша. Да концентрира и контрастира. Да чака. Да по­стига. Да облича в приказност, естественост, не­преднамереност, загадъчност, непредвидимост и в детинско удивление. Да буди няколко нива на кра­сота и темброва необичайност. Да оставя чисти цветове в полето на една сериозна опитност, па­зейки аромата на невинността им. Да се превъплъ­щава във величини като дух, смелост, вяра, болка, радост, непредвидимост.

„Когато пиша за театър, работя с текста и музиката така, както се работи за опера – по начин, по който се прави оперна драматургия – текстът за мен представлява тези вокални линии, които в операта извеждат драматургията. Поради тази причина наричам подобен тип композиции с оперна техника „прото-опера“. Първо се съсредоточавам върху ритмизирането, преди интонацията да дос­тигне до етап мелодическа линия. Съзнателно не извеждам най-напред мелодиката и не ù давам пълна свобода, за да не навляза в жанра на операта. Да не цитирам друг жанр в театрална обстановка.“

За да направи музикалното внушение гъвкаво и в същото време монолитно, неразпадащо се, Авра­мов използва отчетливи тематични ядра, които за­пазват мелодичната си идентичност в условията на полифонични и др. многопластови конструкции, както и при противопоставяне на емоционални бло­кове. Може да се каже, че композиционният материал с разгръщането на сюжета „Медея“ се втвърдява, за да кристализира в разтърсващи музикално-сценич­ни находки.

Самият работен процес преминава през някол­ко етапа на взаимодействие: полагане на текста в ритъм, драматургично извеждане на смисъла чрез изразните средства, и лично преживяване, осъзна­ване, емоционално узряване. Аврамов не се колебае да създаде реалистична плазма, в която музикално-ре­чевите похвати отпращат внушението в непозна­та орбита, съградена от внимателно изследване на връзките между текст и музика, като се води от желанието за по-дълбокото им тълкуване и взаим­но открояване. Свидетели сме на предимствата на един сетивно различен подход към слово и звук.

Работата на композитора тук е деликатно да направлява и предчувства този процес, без да на­руши драматургичната градация, без да нарани ес­тествено заложения в сърцевината на музикално­то преживяване потенциал. Процес, който, за да се случи в този вид, изминава огромна работа с духа и интуицията. Белязан с умението само с няколко ритмо-интона­ционни хода да попада в десятка­та, талантът на Аврамов успява да трансформира сценичното (творческо) преживяване в лично.

Действието на „Медея“ 2019 изненадва с неочаквано великоле­пие от драматургични пропорции и мащаби, с единно внушение и изчистено музикално-драматур­гично послание, преоткриващо словото като музика (и обратно) и водещо до личен катарзис. След този спектакъл от висш порядък зрителят излиза с преосмислена ценностна система и градивно/ различно отношение към теа­търа. Ляга си благодарен за тази гледна точка към театрално­то изкуство. Заедно с изключи­телната екипна работа, високо (само)съзнание и професионали­зъм, творчески размах, дух, кон­центрация, прецизност, дързост – без които навлизането в прос­транства с подобен потенциал нямаше да е възможно – зад всеки един от тези творци и актьори стоят месеци и години търпелив изобретателен труд. А за сама­та Снежина Петрова – идеолог и продуцент на целия проект, който включва не само сценична­та постановка – около 3 години. Трудностите на екипната рабо­та вървят заедно с усещането за благодарност към всеотдай­ността и професионализма на колегите от актьорския и твор­чески екипи – създатели и реали­затори на идеята, благодарение на които енергията на „Медея“ 2019 разгръща себе си в убеди­телна заявка за успех.

Мен като музиковед и ком­позитор не спира да ме вълнува стремежът на Асен Аврамов към нови звукови пространства и съпоставянето помежду им. Ком­позиционните му решения удивя­ват със заряда и пластичността на музикалния език, а с високата си степен на съотносимост и привличащи се срещуположнос­ти превръщат драматичното присъствие на Античния хор в постижение – не само с това, че звучи като „един“, а с разбиране­то, което се съдържа в негова­та вътрешна (вторична) ос на диалогичност. Работейки с па­раметрите на заложения дори на социално ниво конфликт, Ан­тичният хор звучи актуално на фона на разтърсената от инте­грационни проблеми съвременна карта. Всеки пласт е част от Вселената „Медея“. Ритуални­те моменти достигат нива на транс. Хореографията – магиче­ска сила. Скулптурните изобра­жения – обхват на пълнокръвно присъствие, преливайки в сце­нично разиграване на възможни изходи от ситуацията. Игровите подходи в музиката добиват чу­довищна степен на въображение/ въздействие. Играят с музикални категории от невиннист, свет­лина и надежда до обреченост и смърт. Разтърсващи нива на композиционен талант стоят в основата на сблъсъка на тези ди­аметрално противостоящи ети­чески масиви, а пребиваването във всяка от техните зони е пре­живяване с незаменима стойност за зрителя.

Ето какво още споделя Асен Аврамов: „От една страна за мен специално трудното е как да на­меря за съответната пиеса ези­ка, който ще е най-адекватен за гореописаните цели. Отделно – и инструменталния състав, с който ще си служа, защото не мога да разполагам с каквото ми падне в театъра. А трябва да намеря най-точните инстру­менти, с които да го постигна и често те са напълно нестан­дартни инструменти – варели, бидони, селска свирка в комби­нация със струнен оркестър. И не просто за някакво темброво разнообразие, а за да постигна тази материална субстанция, от която изграждам театрал­ното пространство. Защото в театъра не е както в музиката само въпрос на стил – знаем, че в театралното изкуство „Ромео и Жулиета“ не е просто стил, докато у Прокофиев „Ромео и Жулиета“ е точно определен стил, който не може да се про­меня. И трудността е точно в това как да успея да съчетавам неща, които априори не са съ­четаеми. В музикалното изку­ство мелодията, хармонията, ритъмът са априори съчетани – те по принцип са съчетаеми, защото това е спецификата на музиката като изкуство. В теа­търа обаче те не са автоматич­но съчетани. Тоест музиката в театъра се състои от музикал­ни изразни средства, които про­тичат в театралното поле, без ти да кажеш „това е музика“. И прескочим ли границата на тази употребимост на музикални из­разни средства в театрални и словесни форми, за жалост за­почваме да разпознаваме случ­ващото се като определен му­зикален жанр,