а публиката остана съсредоточена докрай.

Еврипид взема любопитно решение за гръцки трагичен сюжет, като вмества допълнително в сюжета сцената на собственоръчното убийство на децата от Медея в реално време пред нас като кулминационно действие – точно както тази вечер се случи, докато бурята изсипваше наказанието си над главите ни. Бяхме принудени не само да сме в конфронтация с този необясним акт, но да станем свидетели на самия механизъм на насилие над деца­та. Така или иначе какво иска да каже тази продукция чрез убийството на деца от различни национал­ности? Може би отговорът се крие в същината на проекта, в неговия репетиционен процес. Под режи­сурата на Десислава Шпатова и в живия превод на Георги Гочев спектакълът бе изпълнен от повече от 40 актьори, музиканти и деца, като отне над три години за подготовка и кулминира в това единстве­но представление. В много отношения този факт ни връща към корените на древногръцкия театър с фестивалните характеристики на уникално, едно­кратно и неповторимо действие. Първата година от проекта е посветена на планиране и проучване. Втората – на работа с децата, обучавани от Алек­сандра Гочева и (отново) Георги Гочев – и двамата ръководещи психодрама, заедно с Цветелина Спири­донова. Като резултат се състояха изложби на дет­ски и професионални творби, видеопроекти, детски дизайни на костюм, самостоятелни и общи зани­мания, екипна работа и дълбок тематичен анализ. Този едногодишен отрязък бе наречен „Терен МЕДЕЯ“ и бе представен в серия от събития и една излож­ба в Националната галерия в София. По такъв начин гласовете на ромските деца и тези от останалите малцинства получиха централно внимание за няколко часа – вижданията им под формата на произведения на изкуството бяха в центъра на внимание заедно с възможността за диалог с артистите. В едно тол­кова разделено общество, толкова наплашено от присъствието на малцинствата, тази продукция може да се определи като радикална. Показваща ни, че „Медея“ изисква да се правят избори както това се случва в сюжета на Еврипид. В крайна сметка Еври­пид е този, който включва във вече съществуващия сюжет сцената с убийството на децата. В спекта­къла, представен на Античния театър, ни бе раз­ казана историята за емигранти, бегълци, за хората, които живеят в непознат и враждебен свят. Тя е също така и история за децата. Но това е и историята на жена, търсеща справедливо отмъщение чрез собствените си ръце, не през съдебен апарат – жена, изоставе­на от обществото и неговите институции, доведена до лудост. Но тя не умира в края на пиесата. Тя остава триумфираща. Това е може би най-трудно простимото престъпление дори 2 000 годи­ни след първото представяне на творбата. Гласът на тази жена и тези деца, изместен от пери­ферията в центъра, въздейства както политически, така и есте­тично в това свръхестествено пространство на премиерата. С помощта на бурята, гръмотеви­ците, дъжда и светкавиците, на античния сюжет и неговия ради­кален обхват на участие, всяка­къв смисъл на обичайност за при­състващите в Античния театър бе заличен.“ „Chris Baldwin – “DEEP Weather: Artistic Practics at the Peripheries”, 24.09. 2019.

В работата с Античния хор Асен Аврамов обръща детайлно внимание върху всеки елемент. Из­исква директност и мигновеност в синхрона на превключване, така че въведената емоция да влиза от първата дума, а не да се налучква в хода на изречението. Разяснява дълбоките връзки между словес­ност и мелодичност и съживява­нето им в почти видима материя. Не по-малко интересно обаче е да надникнем отблизо и в компози­торската му работа.

„Първа песен“ приковава вни­манието с фините си строежи, изящна антична красота и впле­тени една в друга ладови тран­сформации. Загадъчна като вятъ­ра, напомня разговор с вечността и разказ за Древна Елада. Галейки ухото с тембралните и мелодич­ни дарове на разкошно поднесе­ната ладова обособеност обаче, музиката носи в своята неста­билност и променлива природа проекция на предстоящите съби­тия. Пулсацията в ударни, осмис­лена в характеристиките на сър­дечен ритъм, допълва картината, като загатва тревожността на нещо, което предстои да се случи. Хорът въвежда зрителя в обста­новката и в съдбата на прокуде­ната Медея.

За да бъде ясно посланието, в работата си върху песните на Античния хор Асен Аврамов съжи­вява енергията на думите – гра­дира, трансформира, за да може да освободи заложения в словото мелодичен потенциал. Разгръщай­ки го все по-навътре, във взаи­модействието между актьорски екип, режисьор, хор, изпълнители и сюжет, подготовката на спекта­къла изминава както в музикална­та, така и в останалите си сфери немалко предизвикателства и ин­туитивни решения в процеса на търсене.

Впрочем ако познаваме сво­бодното и щедро дарено с цвето­ве перо на Аврамов и някои хори­зонти от неговото въображение, това не би трябвало да ни учуди. Защото умението на този автор да разсъждава, съживява и обновя­ва на основата на традиционни ценности, и едновременно да раз­ширява представите за звукови неконвенционални въздействия, инструменти и тембри – е в не­прекъсната взаимовръзка между външната опитност и личното му творчество. Между познание­то и интуицията му.

В срещите между Аврамов и изпълнителите виждах различ­ни части от айсберга и всеки път все повече послания ставаха видими. Забравях, че съм наблю­дател и се оказвах част от въл­шебната нишка, с която компо­зиторът изтегляше посоката на развитие във всеки момент. Веднъж вкаран в ритъм, текстът поставяше задачи: да се дефини­ра мъжко-женски формат на при­съствие, единно звучене, работа върху градацията на фразата и интонационно-смисловата ù ак­центуация – за да се моделират нивата на въздействие, детайлно внимание върху регистри, тембри, динамика, темпо, баланс (тъмно, светло, забавяния, забързвания и т.н.), артикулирано внушение на цялата структура и напасване към цялото с яснота, търпение, въображение и любов.

В работата си с Асен Авра­мов младите артисти получава­ха теоретичен и нагледен опит върху компонентите, с които текстът служи на образността – регистър, темпо, интонация, ри­тъм, тембър. Изработвайки гла­сови и темпо-ритмични техники, трупаха подходи за трансформа­ция на внушението. Успоредно с „черната работа“ и под формата на анализ и смях композиторът успяваше да провокира интерес и през цялото време владееше прос­транството. След „сухите репе­тиции“ се включи и партитурата с короната на своята конкрет­ност, като целта на Античния хор беше не да рису­ва през словото, а да съживи пътища в съзнанието и взаимодействия, с които да внуши истина, стра­дание, бунт, вопъл. Да отекне емоционално и духов­но у зрителя. Всяка стъпка от пътя разкриваше свои възможности.

Както споменахме, в партитурата на „Ме­дея“ участват и живи инструментални изпълне­ния. Стоян Караиванов (студент по информатика в четвърти курс на НБУ) е човекът, който стои зад баяна. Между него и композитора работният процес включва дискусии, в които двамата уточ­няват целите на въздействие на нотния текст и как чисто технически да се постигне това. Едва тогава се пристъпва към съвместни репетиции между Стоян Караиванов и Античния хор. През ця­лото време – независимо с кого какво се репетира, от колко пласта се състои действието, кои от тях са вече ясни, а кои за пръв път ще се репети­рат – авторът присъства в ролята на компози­тор, коректив, диригент, оптимист и „режисьор“ на музикалното действие. На всяко ниво личи ра­ботната му хигиена за целите на възприятието – в степенуването на задачите от първата до последната репетиция, композиционното внуше­ние, детайла, точната енергия, с която Аврамов е записал песните със своя глас, за да ги подаде към студентите заради облика, който търси да получи от тях.

„Много е важно, когато работите, да виждате кои неща са проформа (дадени само като контекст), а кои са ни важни. Важна е промяната в събитията. С въпроса „Къде ще намериш ти пристан?“ пряката ви задача е да ангажирате конкретния зрител с мнение или съмнение, със съгласие или несъгласие. Да пока­жете как цялата цивилизация започва да се променя… Работете със словото така, че да казвате конкрет­ни неща на конкретни хора поради конкретна ваша вътрешна убеденост и причина да ги кажете, а не защото сте избрани да участвате в хор. Говорете за правото да кажеш някакви неща, да бъдеш чут – за емоционалното съдържание и равноправие. Говоре­те с жаждата да се подредят по справедлив начин нещата и как при невъзможността да се случат по естествен ред, се стига до такива лични тотални пропадания, в каквито самата Медея пада.“