текстът се качва на следващо стъпало, където вече заедно с ритъма бива разположен в успоредно те­чаща, чувствителна, реактивна музикална мантия/материя. Тя не само няма второстепенна функция, но носи заряд на катализатор на действието. В ком­позиционните принципи на Аврамов музика и текст нямат живот един без друг – ако приемем, че ролята на текста е ян, то на музиката е ин и обратно. Те стават взаимно създаващи се в единна концепция, за да изградят т.нар. „драма на възприятията“ (тер­мин на немския театрален композитор и режисьор Хайнер Гьобелс). Повдигат силата на театралното внушение, боравейки с дълбоки пластове на проти­воречивост или взаимно допълване.

Работейки съсредоточено върху многопласто­вата природа на словото, Аврамов извлича реалната сила от словесните редици(изображения като твър­дения на смисъла и преживяването.

„Целта е аудиторията да премине ПРЕЗ обек­та – тя да се постави на мястото на Медея, на мястото на Антигона, на мястото на Креонт… и това е функцията на катарзиса. Ти преживяваш катарзис, не когато кажеш „о, колко неприятно, случи се с тях!“, а когато с теб се случи. Това е иде­ята. Този хор говори от името на всички – женска­та част от хора трябва по такъв начин да събуди мъжкия разум, че мъжете да станат и да извикат „точно така е!!!“. Това е идеята принципно на те­атъра като действие – да ангажира конкретния обект със себе си. Защото да, театърът изграж­да обществото на морално ниво, но не със закони, а през емоции. Човек е емоционално същество и възприема през чувства. Тази мощна емоционална вълна, която трябва да дойде от Хора, работи за социалната функция на театъра. „Ето – свещени­те речни потоци обратно потичат. Правда с не­правда се сменя. Светът се обърква! Мисли прит­ворни мжете обземат…“. С това встъпление ние не искаме просто да направим някаква атракция със сюжет, а да събудим територия на вълнение. И ми се иска двете много важни теми в днешно време – за мястото на жената и за мястото на чужде­неца въобще – не да минат като част от сюжета, а старателно и постепенно да се артикулират в съзнанието на аудиторията. Не като илюстра­ции, а влизайки на нивото на дълбочината, в която зрителят разбира за какво говорим. Това може да стане само когато хо­рът емоционално защитава принци­па. Той трябва да знае какво върши и как набира емоция. Обобщението “Женският ум е оставен без лира, иначе бих наредила аз в химни мъже­те“ ни въвежда в ситуацията, за да постави обектите на внимание, за да даде конкретен пример след това с Медея („Как страдаш ти, не ще да станеш ти за смях, че твоят Язон с рода Сизифов се сроди“), и за да за­върши Първата песен с оплакване – горката, къде ще отидеш ти сега, какво ще стане с теб? По този на­чин хорът отваря вратите към сю­жета. Прави емоционален „тийзър“ – не сюжетен, а емоционален – за да може историята да продължи.“

В песните на Античния хор се оглежда все по-мъчително на­растващото желание(решимост на Медея да си отмъсти. Те не само служат за емоционален катализатор на действието, но чрез смислово дефинирани ядра и отправени напред строежи пред­виждат, предричат. Заложеното в тях пророческо начало е уло­вено в движението си от драматургичните похвати на Аврамов. В репетиционната му работа един от фокусите е именно това – енергийното въвличане на слушателя в реално предчувствие за предстоящи събития. Носейки тази осезаема вибрация през целия спектакъл, Античният хор добива истински живот, стреми се да­леч отвъд рамките на декоративното присъствие и контрапункт. Има за цел да раздвижи пластовете на ума, да подре­ди по нов начин съзнанието и разгърне пластовете на душата.

В този процес хорът разчита не само на Асен Аврамов, но и на своя Корифей – Ася Иванова и ней­ното майсторство и отдаденост. Като водач на Античния хор Ася присъства с енергия и мотива­ция отначало докрай и е една от ръководителите на психо-драмата с участващите деца от различни малцинства – ромско, арменско и еврейско. Създате­лите на „Медея“ прегръщат идеята този проект да има не само художествен, но и социален фокус. При­вличането в един голям актьорски екип на млади ар­тисти, деца и утвърдени имена като взаимно тър­сещи се полюси се оказва много успешен опит, от който тепърва очакваме да извлече своя максимум. Участието на децата в сцената с въвеждащите действието образователни игри разширява тра­екторията на събитието, за да докаже, че любовта към изкуството няма граници. Ето какво пише в театралния раздел за култура и изкуство Крис Бол­дуин в статията си от 24-ти август, озаглавена “Рeripheries: Playing Medea at the Edge” относно соци­оалното послание на „Медея“ 2019:

„Нещо изключително се случи през юни 2019 в Пловдив – втория по големина град в България, раз­положен на юг близо до границите с Турция и Гърция. Античната творба на Еврипид „Медея“ стана обект на обсъждане по всички национални медии, по улици­те, в гетото Столипиново – дом на около 50 хил. души от ромски произход. Първият български град, обявен за европейска столица на културата, при­влече вниманието ни със серия въпроси, свързани с природните, артистични и културни практики в тази част от провинцията. Програмата на Пловдив 2019 привлече международно внимание не само като географско място, но и със социалните общности, които живеят в там. Поради тази причина „Медея“ бе широко коментирана навсякъде това лято. Учас­тието на ромски, еврейски, арменски и български деца в този грандиозен проект направи от „Медея“ събитие, или по-точно процес, чието същностно разбиране ще отнеме години – разбирането на учас­тието на малцинства и деца до съревноваващите се идеи за национална принадлежност, културната по­литика и дори това какво всъщност означава „пред­ставление“. „Медея“ се състоя на отворената сцена на взимащия дъха римски Античен театър в центъра на града пред аудитория от 3 000 души. Открито­то място даде възможност публиката и изпълните­лите да се насладят на изумителния залез и топлия вятър, както и на Пролога, в който участваха учи­тел, обясняващ на голяма група деца с различна кул­турна принадлежност какво се е случило с Медея във времето, предхождащо действието на спектакъла. Всички в публиката знаеха сюжета преди да дойдат в Античния театър, но бяха повече от нетърпеливи да открият какво още бе подготвила тази изключи­телна вечер за тях. Какво събитие само им поднесе вечерта – по две причини – естетична и природ­но-стихийна! От самото начало „Медея“ се превърна в историята на жена, пряко свързана с цялото кул­турно и религиозно разнообразие, представено от пловдивските деца. В синхрон с нарастващия гняв на Медея започнахме да губим търпение в отгатване кои щяха да бъдат истинските жертви на тази игра на превъзходство. Щеше ли да бъде това нашето ко­лективно бъдеще, въплътено в тези мултирелигиоз­ни и нерелигиозни детски очи? Когато този въпрос беше зададен на публиката, самата Природа реши да се намеси и да ни отведе към най-близката физиче­ска развръзка – щом Снежина Петрова в ролята на Медея стъпи в меката светлина на откритата сце­на, истински буреносни облаци се бяха събрали над Родопите само на няколко километра от Пловдив. В рамките на по-малко от час от началото на пред­ставлението небето се отвори и най-голямата от години буря връхлетя върху сцената и публиката, на­мокряйки до кости актьори, деца и зрители. Въпреки всичко спектакълът продължи в изливащия се порой,