Извличането на безценната връзка, заложена в единството между музика и текст – откри­ването на корените ù отглеж­дането на плод от семената й, е процес, който в Европа и го­ляма част от света е познат, но в нашето театрално прос­транство тепърва прохожда и е нужно специално обгрижване на публиката. Идеята за възста­новяването на музикалното би­тие като отправна точка в те­атралното действие вълнува Асен Аврамов отдавна не само в работата му по проекта „Ме­дея“, а и в цялостното му твор­чество.

В този смисъл внасяйки свет­лина върху периода на случване на „Медея“, можем да приближим фо­куса не само към композиционния му талант, но и към начините за реализация на този стремеж – да надникнем в тайните на изграж­дане на цялостен театрален Об­раз от музика, слово, жест, визия и движение като активно дейст­ващи пластове. В съзнанието на композитора няма първостепенни и второстепенни материи, така както в действието няма едно­посочност и еднородност. На­против, то става поле за искре­но, пластично взаимодействие с обхват на дълбока музикално-сло­весна „интрига“ в условията на взаимно проникващи се сфери на внушение. Драматургичната кри­ва е написана в пулса на музиката, както и обратното. Разбирането на по-дълбоката функционална същност на музикалните явления в театъра изключва твърдение­то, че словото и актьорската игра са единствен двигател на действието. Достигнато е едно отдавна подготвяно ниво на нова театрална понятийност. С потенциала да поражда влияния.

Замислен от три години, проектът „Медея“ дава възможност за още по-широко разгръщане на горни­те принципи. Пулсиращото му сърце привлича както с ясно формулирана смислова ос и послание, вдъхно­вяваща музикална пълнота, свобода и гъвкавост на внушението, така и с класическия подход към образ­на и драматургична изчистеност. Резултатът от това всеобхватно преживяване има потенциала да възхити дълбоко.

В продължение на година и повече работният процес между композитор, режисьор и актьорски състав преминава много различни етапи, за да съжи­ви кръвта на античността в артериите на съвре­менния зрител. „Медея“ не просто прави аудитория­та съпричастна към едно триумфално завръщане към корените, а променя съзнанието и духовността с прочит, който оставя трайна следа.

Сложна с трагичното противоречие, което носи, творбата на Еврипид слага висока летва пред опитите за съвременна интерпретация, търсещи да трансформират едно отдалечено исторически пространство в актуални послания, без да разру­шат опорите на митологичността. Настоящата екипна работа върху „Медея“ постига баланс не само в параметрите на цялото, но и в хармоничното съз­вучие на своя удивителен вътрешен (междупластов) синхрон.

„Просто ми се иска да открия така да се каже театрален жанр, който да потребява музикалното в същината му, не да цитира. Не да отнема теа­тралното за сметка на оперното, но едновременно с това и да не омаловажава и да не превръща мелодич­ните явления в обикновени илюстрации или помощни средства. Това е опитът, който провеждам от годи­ни, търсейки ключа между музикалното и театрал­ното. Това е и причината да пиша докторантура, анализирайки собствената си работа върху съчета­ване на музиката и театъра в едно драматургично единство. Как да превърнем самия текст в действе­но слово – не описателно, не съобщително, не изра­зяващо чувства и настроения само, а действено и конструиращо? Защото музиката като изкуство не си служи с описателност, с констативност и само с изразяване на чувства, а създава действеност на музикалните потоци – скорости на протичане на времето. Тя прави това отделно от сюжета. То­ест в театъра има сюжет, който си тече и движи действието, докато в самата музика няма такъв. Стремя се да мина през това.“ (Асен Аврамов)

Като наблюдател за мен бе същинска радост да гравитирам около измеренията на случване на този спектакъл, роден от чудо, огромен труд, отдаде­ност и доза инат и да съпреживявам творческото присъствие на човек, умеещ да гради у слушателя вибрация за съпринадлежност към смисъла. Не само в „Медея“, но и в цялостната си практика Аврамов страни от шум и показност. Животът/развитието на театралния спектакъл се случват и осмислят в самия него. Това, което ме впечатли в неговото въ­ображение и подход е, че в стремежа си да възста­нови функционалния обхват на музиката в словото, той стъпва върху далеч по-интригуваща визия за театралното цяло. Върху усещането за баланс, чи­ито принципи изтичат от недрата на словото и по-точно от откроеното присъствие на музикал­ността в словото. В така изградените съотноше­ния расте полето от звукови внушения, чрез които Аврамов получава съвършено различен материал за работа – многоизмерен, високопластичен, високоу­стойчив, високосензитивен. Драматургично високо РАЗЛИЧИМ. А това става възможно благодарение на дълго търсено енергийно партньорство между музика и слово през грижата за тяхното единно из­растване.

Процесът увлича с неочаквани територии на въздействие. Слабо е да се каже, че бях „изненадана“ от тяхното внушение. Моментално бях въвлечена в сърцевината на творческо чудо. Фино разгръщащо се професионално и човешко взаимодействие, без каквото творческият процес не би бил възможен.

Точката, от която започва работата си Авра­мов, е текстът – в пълнокръвния и свежо надраснал обичайността превод на Георги Гочев и Петя Хай­нрих. „Превод, създаващ усещането, че Еврипид е тук и говори на нашия език“ (Доротея Табакова). Оттам нататък срещата на композитора е с Музиката и с изключителната му представа за нея. С хоризонта на нейната поливалентна природа, в която тек­стът се ражда повторно в работата на Аврамов с Античния хор, с актьорските сцени и сюжета. „Голямото изкуство винаги разказва големи ис­тории. Големите истории никога не са се променяли. Те винаги имат една много силна вътрешна база на човека – животът, смъртта, любовта, предател­ството, омразата – и са еднакво валидни по всяко време. Истински добрият театър не е добър, за­щото ползва невероятен сюжет, а защото говори така, че ти разбираш и усещаш това, което иска да ти каже. Смятам, че по-добрата транскрипция(про­чит на античните текстове не е да ги осъвременя­ваме, като махаме някакви елементи, които в днеш­но време не са актуални, а точно обратното – да използваме текста, за да създадем този език като жив.“ Правото да кажеш някакви неща, да бъдеш чут в емоционално равноправие, се откроява по целия гръбнак на спектакъла.

Първата репетиция, на която присъствах като наблюдател, бе залог, че далеч отправената визия ще получи своето случване. Прецизна и търсеща като извличане на златни песъчинки от река, работата с хора трансформираше словесната енергия в музи­кално съдържание, раздвижвайки търпеливо пласто­вете и зареждайки внушението с функционалност и контраст от нов тип, за да държи присъстващия в източника на чудото през целия период. Разкрива­ше все по-дълбоки пластове под видимите значения на думите и връзките музика-слово. Това разбира се отне време, труд, енергия, слънце, дъжд, технически неуредици, търпение, нетърпение, повторения, га­фове. Благодарна съм, че бях част от тайнството на тази изумителна среща между музика, слово, дух и материя.

По своята същност т.нар. хорови „песни“ в Ме­дея са изграждания от текст върху музика, в които градацията се моделира от сборната интонация на гласовете в комбинация с динамично съпътсващо я музикално действие. Асен Аврамов усеща и поста­вя текста в определени за целта метрични модели според вида на стъпката – ямб, хорей, дитирамб и т.н. Следвайки стъпката в текста, той разпределя словото в метрични отсечки с определена дължина и ритмичен рисунък според акцентите, броя на срич­ките и смисъла, необходим за въздействието. Целта му е да създаде ясни и въздействащи комбинации от ритмуван текст. Тогава, стъпил на определените драматургични избори и облечен в ритмични опори,