Това, към което се стреми Асен Аврамов, е ус­пешна трансплантация на сърцето на актьора към зрителя. Сърцето остава живо в новото тяло, с тази разлика, че дарявайки друг живот, автоматич­но става проводник на нови вълнения, емоции и въз­приятия. В това умение/тънкост е и богатството на голямото изкуство. „Затова не ни интересува да речем отношението на Вестителя към Медея – той има генерално отношение към всичко, а то е, че „Взе­меш ли се за умник, възмездие за глупостта си ще платиш.“ Затова и въвлича зрителя в лично преживя­ване, за да може той да усети смисъла, който е в са­мия финал на монолога: „На мен приличат ми на сенки земните неща. Отдавна го твърдя – че вземеш ли се за умник, възмездие за глупостта си ще платиш. Че няма пълно щастие на този свят. Комуто провър­ви, изглежда той на друг с късмет, но никога докрай щастлив не е.“ Този е изводът от филма „Медея“. В осъзнатия и дълбоко въздействащ прочит на Снежина Петрова са овладяни и смислово откроени много измерения на женската сила. По думите ù в на­чалото ù е невъзможно да приеме в себе си злодейска­та част от образа: „За да го изиграеш, трябва да го приемеш – за мен това бе най-голямото предизвика­телство“. Сложната аскетична същност на Снежи­на обаче ù помага да мине препятствията, явяващи се пред нея под формата на предизвикателства не само в работата, но и в живота. Нейните сценични транформации я водят към съответни духовни та­кива, а търсенията на духа изтласкват актрисата към всеобхватни превъплъщения.

Именно духът е този, с който Снежина съпре­живява трагичния образ на унизената Медея, без да емоционализира външно. В същото време нейната Медея разтърсва със способността си да се „им­плантира“ в душата на зрителя. Навлизайки в са­мотните философски пространства на тази роля не през страсти, а през избора на изгнание, Снежина трансформира освен себе си, и аудиторията. В сол­та на величините време и пространство и в абсо­лютната стойност на понятията Театър и Публи­ка тя позволява на зрителя да набере сам плодовете на своите въпроси. Сред шепата свръхинтуитивни актьори, прицелени в смисъла и формулирали трайно на сцената принципите на взаимодействие между актьор и публика, Петрова стъпва в опорите на го­лямото изкуство в изряден диапазон от средства и воля, като поставя знак за равенство между Бог, из­куство и зрител, за да подчини театралното прос­транство на проекциите на божественото.

В никакъв случай не бих искала да омаловажа останалите артисти – всеки един от тях про­фесиналист с многопосочни търсения и талант, магнетичен с присъствието и увереността си! Създали обратна връзка, която дълго ще държи в съзнанието ни предизвикателството „Медея“ по специален начин, те сътвориха мост, който ни свърза с голямото.

Талантливата режисура на Десислава Шпато­ва – неуморен водач и дух с развити сетива и инту­итивност, ни приобщи за пореден път към високото си творческо съзнание, търсещо различимостта във въздействието по самобитен начин. Благода­рение на нея и съвкупността от творчески усилия „Медея“ се случи именно в този вид, за да създаде психологически фурор, да наложи присъствието на антична драматургия като път към самоосъзнаване и да я превърне в траен повод за медиен интерес. В своята особена драматургична чувствителност Шпатова борави с похватите на търсена изчисте­ност, оглушително мълчание, животрептящи цве­тове, триумф и неосъществено покаяние, тлеещи въглени от пареща реалност и ирония, изгубено небе и спомени за бъдещето. Поражда елегантно разце­пление между усещането „тук и сега“ и приказнос­тта, заложена в блестящия превод на Георги Гочеви Петя Хайнрих. Погледът върху режисурата в общ план, прецизен детайл, въображение, интелекту­ална визия и картинно сплитане на въздействия разкрива умение­то на Шпатова да присъства кол­кото интелектуално, толкова и емоционално прицелено във всеки един от пластовете на театрал­ния организъм.

Поход или пътешествие от­въд сетивата – наречете го как­то предпочитате – „Медея“ изви­ка моментален отклик у зрителя. Показа как събрани в чувствител­на амалгама, изчистените подхо­ди на тези талантливи, можещи и търсещи хора успешно размести­ха пластове в театралния ни жи­вот. Ултимативно заявявиха нови посоки на търсене. Гениалната актьорска игра заедно с помита­щата като вълна драматургична линия на Хора и музикалната сен­зорика на Аврамов донаписаха ра­достната за сетивата ни симби­оза в едно мащабно и удивително явление.

В заключение с „Медея“ 2019 българското театрално прос­транство преодолява не без уси­лия някои сериозни стереотипи. Изпробва устойчивостта на нова визия и гласува сериозно доверие на публиката си. Наред с живи­телната доза кислород, която ни подарява, чертае трудни цели и предизвикателно далеч отправе­ни перспективи. Обгрижва липс­ващи тенденции в театралната ни традиция. Развива сетива за невъобразимото, необяснимото, показвайки неизчерпаем свят от вдъхновение. Благодарение на интензивната екипна работа, положена в творческите ресурси на преводач, композитор, режи­сьор, хореограф, корифей и ак­тьорски състав, спектакълът ре­ализира дългогодишни търсения и ни подсказва, че нови са на път да дадат плодове. Погледът е отво­рен към неизследвани територии в съвременното театрално изку­ство.