Автор: Биляна Чокоева-Ангелова
Биляна Чокоева-Ангелова е завършила ДМА „Проф. Панчо Владигеров“ със специалности Музикознание и Музикална педагогика. Специализира полифония и е автор на книгата „Монологичност във виолончеловото творчество на Димитър Христов. Полифонични трансформации на строежите“. От 15-годишна е член на MENSA International. От 2001 работи в БНР – като музикален продуцент и редактор в предаванията „Алегро Виваче“ и „Каста Дива“ по „Хоризонт“.
Като композитор и автор на песенни текстове е носител на наградата на публиката и наградата за дебют за Нова българска песен в конкурса „Златна пролет“ 2015.
Преподавател в НМУ „Любомир Пипков“ по полифония и хармония.

Отправила взор към нови параметри в съвременното изкуство и сътворена от зрялост на мисълта, дързост на духа и радостта от триумфалното им единство, „Медея“ 2019 е факт с емблематично значение за българската театрална сцена. Събитие, което със завидна интуиция, професионализъм и сърцатост надскача норми, чертае пътища към нов тип събитийност в театралния ни живот и по естествен начин се ангажира с еволюционно разчупване на моделите в един нов подбор на успешно взаимодействащи социални категории.
Изкушен да провокира зоната ни на комфорт с въздействие от нов тип, спектакълът слива две реалности с различен хронологичен произход – игровата (сценично създадена) и нашата лична времева действителност, тази на зрителя. Животрептящият прочит на античния шедьовър на Еврипид сякаш доказва, че в параметрите на изкуството е възможно преплитането на две полета „тук и сега“ (квазари) чрез разширяване на пространството в единната енергия на творец и зрител. Рядко присъстваме на подобно стопяване на граници между игра и реалност.
„Медея“ 2019 е проект, осмелил се да предложи, режисира и разкрие без упойка неподозирани аспекти от театралното съпреживяване в една виртуозно поднесена картина на събитията – високопластична, цялостна и едновременно реалистично-приказна. Звуковата и интонационна реактивност, разлистена в изворите на музикална разумност на Асен Аврамов и гъвкавото взаимодействие с режисьора Десислава Шпатова и с актьорите свидетелстват за процес, в който музикалната сетивност поема задачата да възстанови някои липсващи основни характеристики на музикалното присъствие в театъра, а именно – вдъхновена и въоръжена с точните средства, да върне отреденото място на музикалността в театралното послание. По пътя към тази цел пресечна точка са корените на взаимоотношенията между музика и слово. Цел, която съживяват със своето присъствие, сетивен диапазон, мяра, талант и истинност Античният хор – съставен от 26 млади актьори от класа по актьорско майсторство (на Снежина Петрова) в НБУ, Снежина Петрова – в ролята на Медея (както и в ролята на продуцент и създател на идеята), Койна Русева – Вестителя, Петър Дочев – Язон, Станка Калчева като дойката, Георги Гоцин – Егей, Владимир Пенев – в ролята на Креонт и още: Ася Иванова – водач на хора, Анна Пумпалова – хореография и пластика, Зина Генч и Христина Дякова– сценография и кюстюми, и разбира се – режисьорът на спектакъла – Десислава Шпатова. Психодрамата в процеса на работата с децата протича под ръководството на Александра Гочева и Георги Гочев, а художественото водачество е на Цветелина Спиридонова. Неповторима част от сценографията на този спектакъл са огромните цветни рисунки, превърнали сцената на „Медея“ в многоизмерно поле на действието – рисунки творби на децата, поканени да участват в нестандартната постановка.
С отключването на цял латентно съществуващ свят от възприятия приносът на Античния хор и музикалната партитура на Аврамов, в която наред с инструменти от класическия симфоничен оркестър присъстват и старинни инструменти, е огромен и подчертано самобитен в този разказ. Композиторската находчивост не само увлича с досега до дълбочинни нива на подсъзнанието, но умело чертае в музикалните параметри на „Медея“ многообразие от психологически препратки.
Прави впечатление изчистената структура на спектакъла и сериозното (едновременно като въздействие и като процентен обхват) присъствие на Античния хор. Структурирано в редуване на движещи действието хорови партии и монологични, диалогични и групови сцени, сюжетната трактовка е изведена от коловоза на търсещ центъра си театрален поток и се докосва до свежите, гъвкави нива на една по-скоро центробежна драматургия. Нека надникнем в приноса, който има тук музикалната партитура. В композиторската визия на Асен Аврамов са включени паралелно като инструментален съпровод, но и солово инструменталните участия на група „Вакали“ (метални варели) и на Стоян Караиванов (баян). Неслучайно „Медея“ се възприема като събитие в театралния афиш. Към толкова необичайна красота отваря врати музикалният език на Асен Аврамов и от толкова непознати хоризонти черпи инвенцията си, че човек, попаднал в работния процес, най-напред се стъписва от магията на този свръхчувствителен професионализъм, за да се остави да бъде погълнат от нивата на едно различно, фино въображение, богата интуитивност и проницателна, търпелива методика. Работата на Асен Аврамов с изпълнителите в Говорящия Хор заслужава специално внимание не само защото свежо и адекватно емоционализира и изтегля напред взаимодействието в спектакъла, а и защото поставя на фокус непознати страни от отношението на композитора към смисъла, битието и значението на музиката в театъра. Износените дрехи на отдавна овехтели възприятия са подменени и пред зрителя музикалността застава в нови сетива и познание, прескачайки ямата на една продължила дълго време обусловеност, и приучвайки съзнанието ни към духовността на нов и радващ професионализъм.
Музиката слага обратно короната на своята магическа сила, пълни чаши от изворите на необятното, преплита екзотични форми с пътищата на необяснимото и устремява в чист поток към съзнанието красиви и разтърсващи образи на взаимодействие.
Нека разгледаме няколко пласта от този процес…
Античният говорящ хор – пленяващ със своите музикално-драматургично внушение и безупречен замисъл – безспорно е едно от достиженията в „Медея“ 2019. Приближен до нас от композитора, хорът вълнува, претопява и насища пространството с образно и психологическо богатство. Подчинява с индивидуалната си отличимост, отваря врати към харизматичното ухание на древността и чертае впечатляваща карта от музикално-сценични паралели в едно забележително добре фокусирано внушение. В светлините на това артистично пространство отчетливо се откроява равновесието в музикално-речевата трактовка на Аврамов и умението му да борави в перфектна симбиоза с границите „време“, „пространство“ и „подсъзнание“ чрез самата енергетична същност на музиката като равноправен драматургичен фактор в театъра. С помощта на гъвкава музикално-словесна „хореография“ действието преминава отвъд двойката остри скали, за да възцари у нас удивление. Пренася в дълбочинните, поетични равнища на едно свещено музикално въздействие, в което сме преки участници. Кара възприятията ни да разцъфнат. Всяка проява на етична опозиция размества пластовете на виртуозно движещата се музикално-драматургична плът. Втвърдява внушението. Реалистично жигосани звукови находки разсичат пространството. С релефна палитра от взаимовръзки композиторът успява да представи приемствеността между съвременното и античното изкуство през призмата на принадлежността на речта към същността на музикалните явления. Проправен е достъп до нови концептуални хоризонти в театралното познание.
Не е учудващо, че въпреки несекващия порой на премиерата в Пловдив публиката остава докрай в Античния театър, екзалтирана от високо-пластичната режисура, игра и музикално действие извън традиционните представи, каквото поднася спектакълът „Медея“.
На какво се опира Асен Аврамов, трансформирайки посланието на античен шедьовър като този към днешния език, без да попадне в естетичния вакуум на „модерността“? Как успява да нагоди към търсенията си лингвистичните особености на българския език? Как разпределя звуковия баланс и трудно ли се подрежда внушението в един спектакъл със сериозен драматургичен багаж? Какви са тайните на взаимодействие между режисьор, композитор и актьор? Трудно ли се бият спирачки пред границата, отвъд която музиката става жанрово обособена и нерелативна към драматургичните цели на театъра?
Ще опитаме да надникнем и в някои ъгли на творческия процес.