Автор: Биляна Чокоева-Ангелова

Биляна Чокоева-Ангелова е завършила ДМА „Проф. Панчо Владигеров“ със специалности Музико­знание и Музикална педагогика. Специализира полифо­ния и е автор на книгата „Монологичност във виолонче­ловото творчество на Димитър Христов. Полифонични трансформации на строежите“. От 15-годишна е член на MENSA International. От 2001 работи в БНР – като музика­лен продуцент и редактор в предаванията „Алегро Вива­че“ и „Каста Дива“ по „Хоризонт“.

Като композитор и автор на песенни текстове е носител на наградата на публиката и наградата за дебют за Нова българска песен в конкурса „Златна пролет“ 2015.

Преподавател в НМУ „Любомир Пипков“ по полифония и хармония.

Отправила взор към нови параметри в съвре­менното изкуство и сътворена от зрялост на мисълта, дързост на духа и радостта от триум­фалното им единство, „Медея“ 2019 е факт с ембле­матично значение за българската театрална сцена. Събитие, което със завидна интуиция, професиона­лизъм и сърцатост надскача норми, чертае пътища към нов тип събитийност в театралния ни живот и по естествен начин се ангажира с еволюционно раз­чупване на моделите в един нов подбор на успешно взаимодействащи социални категории.

Изкушен да провокира зоната ни на комфорт с въздействие от нов тип, спектакълът слива две реалности с различен хронологичен произход – игро­вата (сценично създадена) и нашата лична времева действителност, тази на зрителя. Животрептя­щият прочит на античния шедьовър на Еврипид сякаш доказва, че в параметрите на изкуството е възможно преплитането на две полета „тук и сега“ (квазари) чрез разширяване на пространството в единната енергия на творец и зрител. Рядко при­състваме на подобно стопяване на граници между игра и реалност.

„Медея“ 2019 е проект, осмелил се да предложи, режисира и разкрие без упойка неподозирани аспекти от театралното съпреживяване в една виртуозно поднесена картина на събитията – високопластич­на, цялостна и едновременно реалистично-приказна. Звуковата и интонационна реактивност, разлис­тена в изворите на музикална разумност на Асен Аврамов и гъвкавото взаимодействие с режисьора Десислава Шпатова и с актьорите свидетелстват за процес, в който музикалната сетивност поема задачата да възстанови някои липсващи основни характеристики на музикалното присъствие в те­атъра, а именно – вдъхновена и въоръжена с точните средства, да върне отреденото място на музикал­ността в театралното послание. По пътя към тази цел пресечна точка са корените на взаимоотношени­ята между музика и слово. Цел, която съживяват със своето присъствие, сетивен диапазон, мяра, талант и истинност Античният хор – съставен от 26 мла­ди актьори от класа по актьорско майсторство (на Снежина Петрова) в НБУ, Снежина Петрова – в роля­та на Медея (както и в ролята на продуцент и съз­дател на идеята), Койна Русева – Вестителя, Петър Дочев – Язон, Станка Калчева като дойката, Георги Гоцин – Егей, Владимир Пенев – в ролята на Креонт и още: Ася Иванова – водач на хора, Анна Пумпалова – хореография и пластика, Зина Генч – сценография и кюстюми, и разбира се – режисьорът на спектакъ­ла – Десислава Шпатова. Психодрамата в процеса на работата с децата протича под ръководството на Александра Гочева и Георги Гочев, а художественото водачество е на Цветелина Спиридонова. Неповто­рима част от сценографията на този спектакъл са огромните цветни рисунки, превърнали сцената на „Медея“ в многоизмерно поле на действието – рисун­ки творби на децата, поканени да участват в нес­тандартната постановка.

С отключването на цял латентно съществу­ващ свят от възприятия приносът на Античния хор и музикалната партитура на Аврамов, в която наред с инструменти от класическия симфоничен оркес­тър присъстват и старинни инструменти, е огро­мен и подчертано самобитен в този разказ. Компо­зиторската находчивост не само увлича с досега до дълбочинни нива на подсъзнанието, но умело чертае в музикалните параметри на „Медея“ многообразие от психологически препратки.

Прави впечатление изчистената структура на спектакъла и сериозното (едновременно като въздействие и като процентен обхват) присъст­вие на Античния хор. Структурирано в редуване на движещи действието хорови партии и монологични, диалогични и групови сцени, сюжетната трактовка е изведена от коловоза на търсещ центъра си теа­трален поток и се докосва до свежите, гъвкави нива на една по-скоро центробежна драматургия. Нека надникнем в приноса, който има тук музикалната партитура. В композиторската визия на Асен Аврамов са включени паралелно като инструментален съпро­вод, но и солово инструменталните участия на група „Вакали“ (метални варели) и на Стоян Караи­ванов (баян). Неслучайно „Медея“ се възприема като събитие в театралния афиш. Към толкова необи­чайна красота отваря врати музикалният език на Асен Аврамов и от толкова непознати хоризонти черпи инвенцията си, че човек, попаднал в работ­ния процес, най-напред се стъписва от магията на този свръхчувствителен професионализъм, за да се остави да бъде погълнат от нивата на едно раз­лично, фино въображение, богата интуитивност и проницателна, търпелива методика. Работата на Асен Аврамов с изпълнителите в Говорящия Хор за­служава специално внимание не само защото свежо и адекватно емоционализира и изтегля напред вза­имодействието в спектакъла, а и защото поставя на фокус непознати страни от отношението на композитора към смисъла, битието и значението на музиката в театъра. Износените дрехи на отдавна овехтели възприятия са подменени и пред зрителя музикалността застава в нови сетива и познание, прескачайки ямата на една продължила дълго време обусловеност, и приучвайки съзнанието ни към духо­вността на нов и радващ професионализъм.

Музиката слага обратно короната на своята магическа сила, пълни чаши от изворите на необят­ното, преплита екзотични форми с пътищата на необяснимото и устремява в чист поток към съз­нанието красиви и разтърсващи образи на взаимо­действие.

Нека разгледаме няколко пласта от този процес…

Античният говорящ хор – пленяващ със своите музикално-драматургично внушение и безупречен замисъл – безспорно е едно от достиженията в „Ме­дея“ 2019. Приближен до нас от композитора, хорът вълнува, претопява и насища пространството с образно и психологическо богатство. Подчинява с индивидуалната си отличимост, отваря врати към харизматичното ухание на древността и чертае впечатляваща карта от музикално-сценични пара­лели в едно забележително добре фокусирано вну­шение. В светлините на това артистично прос­транство отчетливо се откроява равновесието в музикално-речевата трактовка на Аврамов и уме­нието му да борави в перфектна симбиоза с грани­ците „време“, „пространство“ и „подсъзнание“ чрез самата енергетична същност на музиката като равноправен драматургичен фактор в театъра. С помощта на гъвкава музикално-словесна „хореогра­фия“ действието преминава отвъд двойката остри скали, за да възцари у нас удивление. Пренася в дъл­бочинните, поетични равнища на едно свещено му­зикално въздействие, в което сме преки участници. Кара възприятията ни да разцъфнат. Всяка проява на етична опозиция размества пластовете на вир­туозно движещата се музикално-драматургична плът. Втвърдява внушението. Реалистично жиго­сани звукови находки разсичат пространството. С релефна палитра от взаимовръзки композиторът успява да представи приемствеността между съ­временното и античното изкуство през призмата на принадлежността на речта към същността на музикалните явления. Проправен е достъп до нови концептуални хоризонти в театралното познание.

Не е учудващо, че въпреки несекващия порой на премиерата в Пловдив публиката остава докрай в Античния театър, екзалтирана от високо-плас­тичната режисура, игра и музикално действие извън традиционните представи, каквото поднася спек­такълът „Медея“.

На какво се опира Асен Аврамов, трансфор­мирайки посланието на античен шедьовър като този към днешния език, без да попадне в естетич­ния вакуум на „модерността“? Как успява да нагоди към търсенията си лингвистичните особености на българския език? Как разпределя звуковия баланс и трудно ли се подрежда внушението в един спек­такъл със сериозен драматургичен багаж? Какви са тайните на взаимодействие между режисьор, композитор и актьор? Трудно ли се бият спирачки пред границата, отвъд която музиката става жа­нрово обособена и нерелативна към драматургич­ните цели на театъра?

Ще опитаме да надникнем и в някои ъгли на творческия процес.