Съешаването на трилъри с мелодрами или на романтични комедии със сериозни драми е често срещана практика. През последните години киното на Южна Корея спечели признанието не само на масовата публика по целия свят, но и на международната критика именно с перфектно направени филми в подобна миксова стилистика.
***
Преквалифициралият се от кинокритик в режисьор Пак Чан- ук може би най-точно налучква успешната формула на жанровия филм по корейски. Той умее перфектно да съчетава стандартни повествователни прийоми с изтънчени визуални решения, облекчавайки възприемането на филмите си от международната аудитория. Запознаването с творчеството на Алфред Хичкок изиграва ключова роля за преориентирането му към киното, докато следва философия в Сеулския университет. И с всичко досега доказва, че е усвоил отлично уроците на майстора на съспенса, чийто шедьовър „Шемет“ (Vertigo, 1958) е по същество една брилянтна мелодрама, маскирана като трилър. Такъв е и филмът на корейския режисьор „Слугинята“ (Ah-ga-ssi, 2016), както и заснетият в САЩ „Изгубена невинност“ (Stoker, 2013), който е своеобразна вариация по тема от друга творба на Хичкок – „Сянка на съмнение“ (Shadow of a Doubt, 1943). Някои изследователи откриват (не без основание, според мен!) сходства между Пак
Бон Джун-хо
Пак Чан-ук
Ким Ки-док
Чан-ук и Роман Полански. Например характерното за стила на французина смесване на сюрреалистичното с черната комедия и хоръра е използвано ефектно от корееца в „Жажда“ (Bakjwi, 2009), разказващ за католически свещеник, превърнал се във вампир. За този филм той получава наградата на журито в Кан шест години след фурора, предизвикан от него със „Старо момче“ (Oldeuboi, 2003) при първата си поява на големия фестивал. Отношението му към фестивалните отличия обаче е твърде резервирано, защото не смята, че снима фестивално кино и дори твърди, че за филмите му повече подхожда определението „експлойтейшън“ (exploitation), доколкото въздействат върху зрителите не толкова на интелектуално, колкото на чувствено и дори на физиологическо равнище.
В голяма степен това важи и за Бон Джун-хо – другото голямо име на съвременното южнокорейско кино, който също не се притеснява да слиза до равнището на масовия зрител, спечелвайки го с общодостъпния начин на разказване и ярката зрелищност на филмите си. При това успява не само да манипулира вкоренените му естетически представи, но и винаги да поднася нещо оригинално – своята лична интерпретация – зад популярната жанрова форма на трилъра, която предпочита да смесва с черната комедия и драмата. Самият той признава, че във филмите си обикновено тръгва от някакъв определен жанр, но накрая винаги го нарушава.
Куентин Тарантино, който е сред най-големите почитатели на Бон Джун-хо, класира филма му „Спомени за едно убийство“ (Salinui chueok, 2003) в своите топ 20 на света. Едва ли е случайно, че това признание идва точно от създателя на „Криминале“, умеещ най-добре да жонглира с добре забравеното старо, прекроявайки го по свой модел.
Напоследък корейското кино успява да влее свежа струя дори и в зомби филмите. „Влак до Пусан“ (Busanhaeng, 2016) обаче не е просто експлоатация на този жанр, но стойностна драма за човешките отношения. Само за три месеца през 2016 г. са го гледали над 10 млн. корейци. Представен е извън конкурсната програма на фестивала в Кан и, естествено, Холивуд вече е успял да откупи правата за заснемането на римейк! „Нов свят“ (Sinsegye, 2013) пък е много силна гангстерска драма, която макар и да заимства идеи и мотиви от филми като „Кръстникът“ и „От другата страна“, поставя свои въпроси, произтичащи от корейската поговорка: „Юмрукът идва преди закона“. Южнокорейските военни филми, чийто най-ярък представител е „Войната на братята“ (2004), много бързо се превръщат в сериозни конкуренти на холивудските военни драми от типа на „Спасяването на редник Райън“.
ЖЕСТОКОСТТА КАТО МЕТАФОРА
От 1980-те години насам върху световното кино периодически оказват влияние различни вълни от Изтока, последвали зрителските и фестивалните успехи
„Спомени за едно убийство“