Съешаването на трилъри с мелод­рами или на романтични комедии със сериозни драми е често сре­щана практика. През последните години киното на Южна Корея спе­чели признанието не само на масо­вата публика по целия свят, но и на международната критика именно с перфектно направени филми в по­добна миксова стилистика.

***

Преквалифициралият се от кинокритик в режисьор Пак Чан- ук може би най-точно налучква успешната формула на жанровия филм по корейски. Той умее пер­фектно да съчетава стандартни повествователни прийоми с изтън­чени визуални решения, облекча­вайки възприемането на филмите си от международната аудитория. Запознаването с творчеството на Алфред Хичкок изиграва ключова роля за преориентирането му към киното, докато следва философия в Сеулския университет. И с всичко досега доказва, че е усвоил отлично уроците на майстора на съспенса, чийто шедьовър „Шемет“ (Vertigo, 1958) е по същество една брилянт­на мелодрама, маскирана като три­лър. Такъв е и филмът на корейския режисьор „Слугинята“ (Ah-ga-ssi, 2016), както и заснетият в САЩ „Изгубена невинност“ (Stoker, 2013), който е своеобразна вариация по тема от друга творба на Хичкок – „Сянка на съмнение“ (Shadow of a Doubt, 1943). Някои изследова­тели откриват (не без основание, според мен!) сходства между Пак

Бон Джун-хо

Пак Чан-ук

Ким Ки-док

Чан-ук и Роман Полански. Например характерното за стила на французина смес­ване на сюрреалистичното с черната комедия и хоръ­ра е използвано ефектно от корееца в „Жажда“ (Bakjwi, 2009), разказващ за католи­чески свещеник, превърнал се във вампир. За този филм той получава наградата на журито в Кан шест години след фурора, предизвикан от него със „Старо момче“ (Oldeuboi, 2003) при пър­вата си поява на големия фестивал. Отношението му към фестивалните отличия обаче е твърде резервирано, защото не смята, че сни­ма фестивално кино и дори твърди, че за филмите му повече подхожда определението „експлойтейшън“ (exploitation), доколкото въздействат върху зрителите не толкова на интелектуално, колкото на чувствено и дори на физиологическо равнище.

В голяма степен това важи и за Бон Джун-хо – другото голямо име на съвременното южнокорейско кино, който също не се притеснява да слиза до равни­щето на масовия зрител, спечелвайки го с общодос­тъпния начин на разказване и ярката зрелищност на филмите си. При това успява не само да манипулира вкоренените му естетически представи, но и винаги да поднася нещо оригинално – своята лична интерпре­тация – зад популярната жанрова форма на трилъра, която предпочита да смесва с черната комедия и дра­мата. Самият той признава, че във филмите си обик­новено тръгва от някакъв определен жанр, но накрая винаги го нарушава.

Куентин Тарантино, който е сред най-големите почитатели на Бон Джун-хо, класира филма му „Спомени за едно убийство“ (Salinui chueok, 2003) в своите топ 20 на света. Едва ли е случайно, че това признание идва точно от създателя на „Криминале“, умеещ най-добре да жонглира с добре забравеното старо, прекроявайки го по свой модел.

Напоследък корейското кино успява да влее свежа струя дори и в зомби филмите. „Влак до Пусан“ (Busanhaeng, 2016) обаче не е просто експлоатация на този жанр, но стойностна драма за човешките отноше­ния. Само за три месеца през 2016 г. са го гледали над 10 млн. корейци. Представен е извън конкурсната про­грама на фестивала в Кан и, естествено, Холивуд вече е успял да откупи правата за заснемането на римейк! „Нов свят“ (Sinsegye, 2013) пък е много силна гангстер­ска драма, която макар и да заимства идеи и мотиви от филми като „Кръстникът“ и „От другата страна“, поставя свои въпроси, произтичащи от корейската поговорка: „Юмрукът идва преди закона“. Южнокорейските воен­ни филми, чийто най-ярък представител е „Войната на братята“ (2004), много бързо се превръщат в сериозни конкуренти на холивудските военни драми от типа на „Спасяването на редник Райън“.

ЖЕСТОКОСТТА КАТО МЕТАФОРА

От 1980-те години насам върху световното кино периодически оказват влияние различни вълни от Изтока, последвали зрителските и фестивалните успехи

„Спомени за едно убийство“