Поредният си голям международен успех южнокорейското кино постигна наскоро – на 18 фев­руари 2018 г., когато филмът „Слугинята“ (Ah-ga-ssi) бе удостоен с наградата на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (БАФТА) за най-добра неанглоезична продукция. И това беше 60-ото отличие за превъзходната творба на Пак Чан Ук, чието триумфално шествие по света започна още през 2016-а с премиерата в Кан. У нас я видяхме на третия кино-литературен фестивал „Синелибри“, проведен в София през октомври миналата година. А ранните хитове на прочутия режисьор от култо­вата му трилогия за отмъщението – „Съчувствие за г-н Мъст“ (Boksuneun naui geot, 2002), „Старо мом­че“ (Oldeuboi, 2003) и „Съчувствие за г-жа Мъст“ (Chinjeolhan geumjassi, 2005) – са прожектирани официално през 2010-а в рамките на 25-ото издание на „Киномания“.

Фестивалната публика (предимно в София) е от­носително добре запозната с някои от филмите на Ким Ки-док (Пролет, лято, есен, зима… и пак пролет, Стик № 3, Пиета и др.), И Чан Дон (Оазис, Поезия) и … тол­кова. Докато творчеството на Бон Джун-хо например продължава да е terra incognita не само за фестивал­ните ни селекционери, но и за разпространителските фирми. Това е трудно обяснимо, след като този режи­сьор е създател на изключителните южнокорейски филми „Спомени за едно убийство“ (Salinui chueok) и „Майка“ (Madeo, 2009), но също и „Домакинът“ (Gwoemul, 2006), който само в Корея е гледан от бли­зо 11 млн. зрители. Американците не без основание го сравняват с „Челюсти“ и „Джурасик парк“. Бон Джун-Хо обаче не следва схемите на филмите за чудовища, а дя­волски талантливо смесва трилъра с черната комедия, а на моменти и с точно адресираната социално-полити­ческа сатира. Впрочем, именно в това е парадоксът на

южнокорейския филмов феномен – че големите кинема­тографисти от тази страна умеят да правят перфектно в професионално отношение масово кино, което се харес­ва и на по-изкушената част от публиката, очакваща нещо повече от развлечения.

ПРИКАЗНАТА ИСТОРИЯ ЗА ЕДИН ВЪЗХОД

Възходът на южнокорейското кино е толкова не­вероятен, че звучи като приказка. Подобно на самата из­точноазиатска държава, която за трийсетина години се превърна от бедна аграрна страна в развито индустри­ално общество, така и нейната кинематография само за едно поколение се нареди сред лидерите на световния кинематографичен процес, заставяйки киноиндустрии­те на САЩ, Япония и Китай да се съобразяват с нея. И в момента тази държава е на пето място в света по посе­щаемост на кината (след Индия, Китай, САЩ и Мексико) и на шесто по приходи от разпространението на филми (след САЩ, Китай, Индия, Япония и Великобритания).

Южнокорейското кино е част от Халлю (Hallyu 한류): корейската културна вълна, която продължава да залива света след надига­нето си в края на миналия и началото на този век. „Халлю буквално означава силен, студен повей на вятъра, който раздира изневиделица маранята“, разяснява Андроника Маàртонова в електронното списание „Гласове“./1/  До голяма степен глобалната поява на понятието съвпада с първите големи ус­пехи по международните филмови фестивали и па­зари, уточнява тя.

Но до средата на 1990-те години южнокорейско­то кино е почти задушено от холивудските компании, до­миниращи на местния пазар, достигайки през 1993-а до