Селинджър, Кастанеда и много неочаквани находки като пиесите на Тенеси Уилямс, “The Corrections” от Джонатан Франзен и „The crying of lot 49“ на Томас Пинчън. Но това не е единственият ми ли­тературен късмет тук. Две седмици след като се нанесох, на входната врата на общежитието се появи бележка, че събират хора за литера­турен клуб, посветен на поезията на Райнер Мария Рилке. Това е не само любимият ми немски поет, но да мога да го чета в оригинал, беше една от най-сериозните причини да навляза дълбоко в дебрите на немския език. Мисля че охраната на кооперацията се стресна и излезе да види какво става, а аз стоях без да съзнавам че викам от щастие пред листче хар­тия. Всеки със своите странности, но присъствам на всяко събиране на кръга и едни от най-силните ми изживявания тук са свързани именно с близките ми срещи с този колос на модерната поезия, при който раз­булването на една мистерия едва открехва врата към други синтези от значения, които от своя страна също са покрити с воал.

Тук има литературни четения и представяния, poetry slams и дру­ги литературни клубове, но самият факт, че се намираш в центъра на Европа, ти дава възможност да пътуваш до много места, на които има по-големи по рода си литературни събития и с развитите системи на Flixbus и Blablacar това става бързо и евтино. По този начин пътувах два пъти до Цюрих, където имаше представяния на книги. Първото пътува­не беше, защото Джордън Питърсън – известен психоаналитик и автор, представяше последната си книга и мисълта да видя един от най-влия­телните оратори на западния свят на живо ме качи в автобуса за Швей­цария преди да имам време да ù се противопоставя. А и нямаше защо. По-рано използвах думите на Льо Бон, за да кажа, че масовият читател прави по-неинтелигентния избор. Може би тук Питърсън прави изклю­чение. Книгата му към днешна дата е продадена в над три милиона екзем­пляра, което е възхитително, като се има предвид, че говори за автори като Елиът, Достоевски и Солженицин, цитира ги и кръстосва историята на човешката мисъл в търсене на път към това как човек би могъл да живее по-добре. Не става дума за велика книга, но самият факт, че чрез при­добитата от интернет популярност Питърсън успява да предаде на толкова много хора идеите на титанични умове като Ницше и Юнг, без да ги опростява или вади от контекст, е достоен за уважение.

Другото пътуване, беше свързано с представянето на немски на „И всичко стана луна“ от Георги Господинов, който е поканен за първите шест месеца на 2019 в писателска резиденция в Цюрих. Пътуването от Хайделберг до там е пет часа, но винаги съм намирал, че едно от най-при­ятните неща е да пътуваш и четеш, защото тялото и съзнанието ти са в движение едновре­менно и пейзажите през прозореца някак прелитат като буквите от страницата. Проблемът този път беше, че рейсът ми закъсня и пристигнах в Цюрих след началото на представянето. След като слязох от рейса, без никакво двоумение се качих на случаен трамвай и той ме отведе точно до мястото, до което трябваше да стигна. Залата беше пълна и имаше много българи, кое­то можеше да се разбере по реакцията преди симултанния превод. Беше уютно. Домашно. Като присъствието на Господинов. След разпродаването на книгите и дългото раздаване на автогра­фи, той ме представи като свой студент и говорихме за престоя му в Ню Йорк, за Цюрих и Хай­делберг, за писателите днес и тези, които преди повече от пет години съм чул за първи път от него. Имена, които все се връщат и откриват пътищата си към мен по най-разностранни начини с всичките си перспективи и форми, революции и сънища. Един миг и после пътуване на обратно. Литературата е пътуване.

И отново Хайделберг. По подобен начин от тук за­почнах да чертая нишките на присъствието си в различни европейски градове – Ам­стердам и Ван Гог, Брюксел и Магрит, Виена и Хундерт­васер, Кьолн и Кирхнер, Франкфурт и Тициан, Бер­лин и графитите на бер­линската стена. И после отново Хайделберг. Тук, където в някои дни мъг­лата се спуска от двете страни на реката и при­кляка над стария мост, а в други – от него можеш да видиш как най-дълги­те залези в Европа по­тъват в отражението ù. Хай-дел-берг. Едно място, на което оста­ваш, дори и след като си си тръгнал.