да запази нещо от онзи идеал, който е видял Гьоте, и в който хиляди романтици са се губили безнадеждно в лабиринтите от тесни улички. След еднодневната обиколка на града е време да се запознаем с жителите му. Да започнем с неофициалните. Нощем, по улиците извън старата част често притичват диви зайци, а денем на поляната до Некар между налягалите по тревата хора безстрашно крачат най-разнородни видове патици и гордата им осанка често предизвиква вълни от смях. Освен тях, Хайделберг е дом и на девет красиви лебеда, които разперват снежно­белите си криле за поздрав, когато преминаваме. „и той скача от съня си / почти в полу-унес в щастието на най-сладкото си постижение. / Виж: както бог в лебед.“ възкликва Рилке в Дунав­ските елегии. С тези думи оставаме загледани в дирите на отплуващия лебед, който се понася под формата на малки вълни към стария мост и внезапно установяваме, че вече се е стъмнило. Мостът лумва в магическо осветление, а трите му дъговидни прелеза се затварят в пълни кръ­гове в комбинация с отражението си във водата. Замъкът, осветен и повдигнал се на пръсти, придвижва очертанията си и пристъпва напред, а в този момент от реката изплува пълната луна и проблясва в небето като капка върху стъкло. Същата тази луна, която Гьоте и Чехов са описвали, и която според думите на Треплев в „Чайка“ след хиляди години „напразно ще пали своя фенер“. Мисълта, че те са я видели, а днес ги няма, ние я виждаме, а в едно утре нас няма да ни има, понякога нашепва, че няма да стигнеш, накъдето и да тръгнеш. Но ти не трябва да я слушаш, защото вече си Тук.

На следващия ден, след като сте заспали, изтощени от философски и поетични разсъждения, се събуждате от крясък на папагали. Разтърквате очи, но не, това не е сън. През прозореца се виж­да как прелитат големи зелени папагали с жълто оперение по главите и се разпиляват по клоните на близкото дърво. Не съм експерт по биология, за да ви кажа какво правят тук, но краската им е в пълен синхрон с цветния букет от студенти, които можем да срещнем в Хайделберг – от Египет, Русия, Япония, Франция, Италия, Испания, Китай, Бразилия, Чили и редица други държави. Има също и близо 500 българи, голяма част от които учат медицина, защото това се води най-престижни­ят университет за медицина в Германия, оборудван с всички възможни видове съвременна апара­тура, включително и опериращи роботи. Но да се върнем към хората. Естественото следствие от големия брой студенти е, че част от тях обръщат нощта в ден. Дори и в Мензата (в буквален превод студентски стол, но не и с квадратни маси, покрити със карирани зелено-бели покривки и обградени от по четири стола) има бар, който работи до един часа. Изборът на храна в Менза­та е от най-разнородни ястия и деликатеси, с които пълниш чинията си, а накрая я премерват и плащаш съвсем прилична сума. След обилно и вкусно похапване, предлагам да отидем да послушаме джаз в Cave 54. Клубът, както подсказва името, прилича на пещера и е основан през 1954 година от американски военни, основали военна база в Хайделберг след Втората световна война и останали в града. В миналото тук са пели Луис Армстронг и Ела Фицджералд, а по традиция всеки вторник има джаз джем-сешъни, които изпълват пространството между хладния камък с горещите звуци на саксофон, пиано, тромпет, тромбон, флейта и контрабас. Музиката е част и от чара на глав­ната улица, която през уикенда е изпълнена с множество улични музиканти, с най-алтернативни инструменти. Понякога си мисля какво ли стихотворение би написал Рилке, ако беше чул звуците, които се понасят в неизвестното от летящата чиния на някой space drum. На главната улица има също и много галерии, в които непрекъснато гостуват нови изложби – от азиатско изкуство до Каспар Фридрих Давид и Пикасо, а театърът е с интензивна програма и всеки път е пълен, въпре­ки не особено големите размери на града. Тук имах възможност да стана свидетел на постановки по текстове на Кафка, Брехт и Хесе, а режисурата беше добра, без особени текстови своеволия и претенция за ексцентричност, може би ако изключим Кафка, но ако се захвана да правя театрален анализ ще вляза в друг отдел на списанието, за това неусетно се вмъквам в графа

ЛИТЕРАТУРА

Германия чете. Много. Когато е слънчево, по поляната до Некар, накъдето и да се обърнеш ще видиш хора с книги, книжарниците са пълни, а през уикенда, за да си купиш книга, трябва да чакаш на опашка. Разбира се, не мога да кажа, че качеството е непременно количество, защото по-голяма­та част от читателите се ориентира по Spiegel – бестселър листата, а както казва създателят на масовата психология в края на 19. век Густав Льо Бон, решението на голямата маса е по-малко интелигентното. Как да се ориентира тогава един читател, при положение, че на книжния пазар в Германия ежегодно излизат близо 15 000 нови заглавия с белетристика? Един добър вариант е да питаш книжарите, защото те самите често са ревностни читатели и с времето са се научили да отсяват качествената литература от масов продукт. В Хайделберг има и много антикварни книжарници, една от които е на четири етажа и можеш с часове да си вървиш сред рафтовете ù в четене и търсене на подходящата книга. Това, разбира се, има и очарователна страна, защото освен приятелства с новооткрити писатели, можеш да завържеш такива и с читатели, които като теб са се изгубили сред стелажите на големия антиквариат.

Едно от най-привлекателните места в Хайделберг е малка външна библиотека, в коя­то хората оставят прочетените си книги, а други идват и ги взимат. Над десет пъти съм ставал свидетел как идват с кашони или чан­ти, от които извира литература и продължава пътя си нататък. За студент като мен това е неизчерпаема златна жила, защото книгите са не само безплатни, ами и откриването на нова литературна находка носи елемент на изнена­да. Тук съм намирал в много добро състояние на немски Макс Фриш, Хайнрих Бьол, Стефан Цвайг, Херман Хесе и дори събраните съчинения на Ницше в луксозен неразопакован том (!), на английски Стайнбек,