Автор: Мартин Петрушев

(ПЪТЕПИС)

Хай-дел-берг. Самото име на този град вече е обе­щание. Хайделберг – един не особено голям град с около 140 000 жители, 30 000 от които са студенти, дошли от всички краища на света, за да учат в най-стария университет в Германия, основан през далечната 1386 година. Немците имат израз и песен „Ich hab’ mein Herz in Heidelberg verloren”, което буквално означава „Из­губих си сърцето в Хайделберг“. „Защо?“ – питате. – „Какво му е специалното?“. Предлагам след малко да се срещнем пред двете скулптори, които подпират вхо­да на библиотеката и вместо отговор да се разходим из града. Докато търся изхода сред безкрайните рафтове с книги вътре, срещам момче и момиче, с кои­то посещавам литературни семинари на немски и английски в университета. На езика ми веднага идва да ги попитам как биха описали Хайделберг в едно изречение, ако трябва да го представят на човек, който не е идвал тук. „Един богат на традиции град с множество забележителности и кул­турни предложения“ – казва Карина Оертел, студентка по германистика и латински. „И много ту­ристи от Азия“ – добавя Ямик Хенкел, студент по английски и математика – „особено през лятото.“ На въпроса защо са избрали Хайделберг и двамата са единодушни, че това е един от университе­тите с най-добър отзив в Германия, а и не живеят далеч, което им позволява да пътуват по-чес­то, за да се виждат със семействата си. Ямик разказва как е присъствал, когато през 2017 година канцлерът на Германия – Ан­гела Меркел е държала реч на университетския площад и е казала, че от последните няколко години насам уни­верситетът в Хайделберг е най-добрият в Германия. И двамата бързат, защото закъсняват със сроковете за курсовите си работи, а аз се сещам, че имам среща пред входа на библиотеката.

За Хайделберг, големият немски поет Гьоте, който между 1775 и 1815 година е ид­вал осем пъти тук, казва че „градът, с местоположение­то си и цялата му околност носи, може да се каже, нещо идеално, …“ В тукашния уни­верситет са учили Петър Берон – автор на Рибния буквар, Ерих Фром, психолог и автор на популярната кни­га „Изкуството да обичаш“, Хана Аренд – може би най-из­вестната жена във философията, а самият Хегел е преподавал три години и описва престоя си като романтичен и плодотворен. Ето го и входа. Да видим как изглежда градът днес.

Над старата му част се извисява прочутият Хайделбергски замък, чиито полусрутени стени събират погледите на жители и туристи от множество различни перспективи. Понякога мис­тичните му очертания остават забулени в мъгла, превръщайки го в призрак от отдавна отминали епохи. От каменните площади на стария град към замъка ни повеждат стълби и не след дълго се озоваваме в подножието на висока крепостна стена. Върхът ù е осеян с множество прозорци, кои­то отразяват парчета от небесната тъкан. Като се вгледаме по внимателно обаче виждаме, че това не е отражение, а самото небе, тъй като по-голямата част от сградата зад тези прозорци е срутена от французите преди близо седем века. Любопитството ни повежда по-нагоре и след няколко завоя наляво се озоваваме в центъра на замъка, насред каменен площад, обграден от стени, протегнали към небето своите прозорци без стъкла, зад които някога е имало стаи за прислуга, дворцови зали и широки царски покои. Понася се тътен на камбана – звукът застива във въздуха като ехо от друго време и ето, че в този звук почти можем да видим очертанията на хората, кои­то са преминали от тук през последните седем века. Но ехото заглъхва като шепот на отдале­чаваща се молитва, лицата на хората изчезват, а ние излизаме от пространството, в което сме застинали, за да се разходим из запазените помещения на замъка. Тук има музеи на аптекарството, в които се носи аромат на билки и ако искаш, можеш да се опиташ да направиш отвара сам, бални зали – активни и до днес и ресторант с две бъчви, едната от които надвишава размерите на дву­етажна къща и до върха ù те изкачва вита стълба. След посещението си в замъка Буковски пише, че са имали късмет, защото тук се намирала една от най-големите бъчви за вино в света. В момента сме на нея и хвърляме бегъл поглед надолу. Ако ненадейно се подхлъзнеш и прехвърлиш парапета ще намериш въз­можно най-нелепата смърт – да паднеш от бъчва. Но ние слизаме внимателно по стълбите и се пренасяме на широката тераса на замъка. От тук градът се разгръща пред нас като 3D макет, а огромното туловище, кое­то пълзи през средата му е река Некар. Името Некар носи келтски корен и озна­чава „див“, „буен“, а преди да построят големите диги, мостовете са отнасяни от водната стихия над десет пъти. Последното отнасяне на моста обаче не е от река­та, а от нацистите, които по време на Втората световна война го взривяват, за да предотвратят преминаването на враже­ски войски по него. С изключение на този мост, Хайделберг е един от градовете, които остават непокътнати след войната.

Вдигаме поглед от реката и очите ни спират на недалечна ивица, която прорязва отсрещната планина и носи името „Философски път“. Уморени сме от стълби, а тези, които водят към пътя на философите са стръмни, за това просто се вдигаме от терасата и се понасяме във въздуха над старата част от града, прелитаме в близост до кулата на една неоготическа катедрала, която е опънала шия над останалите покриви и бди над тях като нощна стража, помахваме на отражение­то си в Некар и се приземяваме от другата страна на парапета, който опасва „Философския път“.

Добре дошли в Хайделберг – гледката от тук е визитната картичка на града. Модернизация­та не е успяла да сложи индустриалната си лапа върху външния му облик и навярно той е съумял