Автор: Мартин Петрушев
(ПЪТЕПИС)
Хай-дел-берг. Самото име на този град вече е обещание. Хайделберг – един не особено голям град с около 140 000 жители, 30 000 от които са студенти, дошли от всички краища на света, за да учат в най-стария университет в Германия, основан през далечната 1386 година. Немците имат израз и песен „Ich hab’ mein Herz in Heidelberg verloren”, което буквално означава „Изгубих си сърцето в Хайделберг“. „Защо?“ – питате. – „Какво му е специалното?“. Предлагам след малко да се срещнем пред двете скулптори, които подпират входа на библиотеката и вместо отговор да се разходим из града. Докато търся изхода сред безкрайните рафтове с книги вътре, срещам момче и момиче, с които посещавам литературни семинари на немски и английски в университета. На езика ми веднага идва да ги попитам как биха описали Хайделберг в едно изречение, ако трябва да го представят на човек, който не е идвал тук. „Един богат на традиции град с множество забележителности и културни предложения“ – казва Карина Оертел, студентка по германистика и латински. „И много туристи от Азия“ – добавя Ямик Хенкел, студент по английски и математика – „особено през лятото.“ На въпроса защо са избрали Хайделберг и двамата са единодушни, че това е един от университетите с най-добър отзив в Германия, а и не живеят далеч, което им позволява да пътуват по-често, за да се виждат със семействата си. Ямик разказва как е присъствал, когато през 2017 година канцлерът на Германия – Ангела Меркел е държала реч на университетския площад и е казала, че от последните няколко години насам университетът в Хайделберг е най-добрият в Германия. И двамата бързат, защото закъсняват със сроковете за курсовите си работи, а аз се сещам, че имам среща пред входа на библиотеката.
За Хайделберг, големият немски поет Гьоте, който между 1775 и 1815 година е идвал осем пъти тук, казва че „градът, с местоположението си и цялата му околност носи, може да се каже, нещо идеално, …“ В тукашния университет са учили Петър Берон – автор на Рибния буквар, Ерих Фром, психолог и автор на популярната книга „Изкуството да обичаш“, Хана Аренд – може би най-известната жена във философията, а самият Хегел е преподавал три години и описва престоя си като романтичен и плодотворен. Ето го и входа. Да видим как изглежда градът днес.
Над старата му част се извисява прочутият Хайделбергски замък, чиито полусрутени стени събират погледите на жители и туристи от множество различни перспективи. Понякога мистичните му очертания остават забулени в мъгла, превръщайки го в призрак от отдавна отминали епохи. От каменните площади на стария град към замъка ни повеждат стълби и не след дълго се озоваваме в подножието на висока крепостна стена. Върхът ù е осеян с множество прозорци, които отразяват парчета от небесната тъкан. Като се вгледаме по внимателно обаче виждаме, че това не е отражение, а самото небе, тъй като по-голямата част от сградата зад тези прозорци е срутена от французите преди близо седем века. Любопитството ни повежда по-нагоре и след няколко завоя наляво се озоваваме в центъра на замъка, насред каменен площад, обграден от стени, протегнали към небето своите прозорци без стъкла, зад които някога е имало стаи за прислуга, дворцови зали и широки царски покои. Понася се тътен на камбана – звукът застива във въздуха като ехо от друго време и ето, че в този звук почти можем да видим очертанията на хората, които са преминали от тук през последните седем века. Но ехото заглъхва като шепот на отдалечаваща се молитва, лицата на хората изчезват, а ние излизаме от пространството, в което сме застинали, за да се разходим из запазените помещения на замъка. Тук има музеи на аптекарството, в които се носи аромат на билки и ако искаш, можеш да се опиташ да направиш отвара сам, бални зали – активни и до днес и ресторант с две бъчви, едната от които надвишава размерите на двуетажна къща и до върха ù те изкачва вита стълба. След посещението си в замъка Буковски пише, че са имали късмет, защото тук се намирала една от най-големите бъчви за вино в света. В момента сме на нея и хвърляме бегъл поглед надолу. Ако ненадейно се подхлъзнеш и прехвърлиш парапета ще намериш възможно най-нелепата смърт – да паднеш от бъчва. Но ние слизаме внимателно по стълбите и се пренасяме на широката тераса на замъка. От тук градът се разгръща пред нас като 3D макет, а огромното туловище, което пълзи през средата му е река Некар. Името Некар носи келтски корен и означава „див“, „буен“, а преди да построят големите диги, мостовете са отнасяни от водната стихия над десет пъти. Последното отнасяне на моста обаче не е от реката, а от нацистите, които по време на Втората световна война го взривяват, за да предотвратят преминаването на вражески войски по него. С изключение на този мост, Хайделберг е един от градовете, които остават непокътнати след войната.
Вдигаме поглед от реката и очите ни спират на недалечна ивица, която прорязва отсрещната планина и носи името „Философски път“. Уморени сме от стълби, а тези, които водят към пътя на философите са стръмни, за това просто се вдигаме от терасата и се понасяме във въздуха над старата част от града, прелитаме в близост до кулата на една неоготическа катедрала, която е опънала шия над останалите покриви и бди над тях като нощна стража, помахваме на отражението си в Некар и се приземяваме от другата страна на парапета, който опасва „Философския път“.
Добре дошли в Хайделберг – гледката от тук е визитната картичка на града. Модернизацията не е успяла да сложи индустриалната си лапа върху външния му облик и навярно той е съумял