МАРГАРИТА ДУПАРИНОВА

Отдавам път и никой не ми казва благодаря така, както аз казвам на всеки, който ми отдаде и крачка макар. Можем, можем да правим добри неща, от нас зависи, не само от тези сили, които са навсякъде край нас. Все­ки да се събере в себе си, всеки да се пребори, да прогледне и да види този, който идва насреща му или който е до него, този, когото трябва да срещне. Да му благодариш за тази среща и да се наведеш да му помогнеш, макар и с прашинка някаква, или да му кажеш една добра дума. Вярвайте, че хората, които страдат от нещо, които са осакатени, много сме благодарни за най-мал­кия мил жест към нас. Жест на доброта, на помагане. Да ми помогне някой да сляза от прага. Ето, като оти­да в бакалията – там има много висок праг и когато някой ми помогне, ми хване пазарската чанта, това вече е едно слънце за целия ми ден. Аз съм чела на много места за така нареченото самовъзпитание. Човек трябва сам да си пома­га, да преодолява лошите енергии и да израс­не, да бъде в помощ на Този, който ни е създал. Ние всички сме създадени от една Сила и имаме своите задачи. Трябва да ги изпълним и да усе­тим, защото сме родени сега и тук и накъде ще отиваме, накъде? Всички знаем за тези изчезна­ли цивилизации – все още има остатъци в Еги­пет, чували сме за потъналата Атлантида, за Бермудския триъгълник, за тези изоставени и как изчезнали стъпала, по които се е стигало до някакви храмове… Не, не е просто нещо да се живее. Трябва да уважаваме и ценим живота.

Пред прага сме на XXI век и новото хилядолетие. Какви са вашите размисли като актриса, като българка, като една еманация на българския творчески дух, защото една Маргарита Дупари­нова е наистина еманация на българския дух.

Много благодаря за това окуражаващо отноше­ние! Благодарна съм на този живот. Но дали ще стигна на обозначените дати да бъда на Нова година на новия век?

Но това е утре!

Дай Боже, но човек не знае следващия миг какво ще ста­не, камо ли тогава. Много бих искала. Както всяко човешко същество и аз не мога да си представя, че ще завърша жи­вота си, че… Не, не мога. Моля Всевишния да се случи така, че и аз да кажа: ето, стигна до двайсет и първи век! Вярвам в доброто бъдеще, в доброто, което ще донесе този идващ век. Двайсет и първи век!… Да бъде благословен!

Маргарита Дупаринова: 1.VII.1921, София – 3.XI.2005, София