МАРГАРИТА ДУПАРИНОВА

Той беше морски капитан. Аз вина­ги страшно много съм обичала мо­рето и това е било едно от моите щастия, че срещнах морския човек Апостол Карамитев. Там, край мо­рето, се запознах и с този човек, който беше капитан. Знаеше за Апостол Карамитев, когото много уважаваше. Така се стекоха обстоятелства­та, че аз приех да се съберем, макар че не бях убедена, че трябва да го правя, да сключа такъв съюз. Този капитан Михайлов много държеше на паметта, възхищението и уважението към Апостол Карамитев. Никой не казва „Апостол Карамитев беше съпруг на Маргарита Дупари­нонова“, а казва „Моля ви, помогнете на госпо­жата, да речем, да получи карта за този морски санаториум, защото тя е съпруга на Апостол Карамитев“. Аз и досега получавам протегната ръка в моя живот за това, че съм съпруга­та на Апостол Кара­митев. Страшно мно­го ме боли. Аз като щраус съм си заривала главата, за да не кажа, че съм имала друг дру­гар в известен път от моя живот…

Той беше кратък, този път…

Кратък. Две години. Този човек беше (мисля че е още жив) с 10 години по-млад от мен. Мно­го държеше да отида да живея в Русе. Той е от там. Разбира се, аз не можех да оставя децата си. Не можех да оставя театъра. Когато пожелах да се разделим, съвсем честно казах на съда, че първо – той е с десет години по-млад от мен, второ – че аз не мога да си оставя децата и не мога да си оставя театъра. Аз не бих могла да стана директор на театър. Нищо не бих могла, освен да съм актриса.

Г-жо Дупаринова, когато останете насаме със себе си, какво си мислите? Струваше ли си цялата тази борба на сцената – да те обичат, да достиг­неш до сърцата на зрителите, да те помни пуб­ликата?

Разбра се! Това е една благословия в моя живот. За­щото аз не съм търсила този път. Това беше дар от живота. Сцената, ролите – това е из­растването ми като човек.

Кой е виновен за днешната девалвация на актьор­ската професия? Актьорите ли?

Не! Не! Не! Това е просто едно изпитание, дадено пак от този живот. Аз вярвам, че животът носи със себе си, не зная как да го нарека, енергия ли, как­вото и да се нарече това нещо – то носи нещо, което ти е дадено да изживееш. Аз не мога да си представя, че този живот някога свършва. Животът е изразен в различни форми – не може да има край това вълшебство, тази огромна не­познаваемост, тази енергия, която се нарича Създател, която се нарича Бог, която се нарича Спасител.

Ако има друг живот…

Има!

Ще потърсите ли там Апостол Карамитев?

Ние не сме разделени с него. Той е с нас. С децата, с мен.

И по-рано, и сега вие си оставате една търсена, мо­дерна актриса. Вашата специфична „англий­ска“ интонация, вашата изключително тънка и органична ексцентричност – бъдете откровена, съжалявате ли, че сте родена в малка държава?

Никак! Не смятам, че е малка нашата държава. Ние сме велико нещо. На нас ни е дадено в този жи­вот да бъдем на това място с огромните из­питания, които са дадени на нашия народ. Това не са случайни изпитания. А как? Защо са тези богомили? Защо? Защо имаме тия богатства – и духовни, и в земите ни? Това са наши земи, ние сме дошли тук, ние сме посадени, така да се каже, на това място. Никога не съм се сра­мувала, че съм от България, където съм имала възможност да пътувам. Гледала съм на мно­го места по света театри, но никога не съм усетила по-големи актьори от българските. И нека ми бъде простено да кажа, че по-голям, по-интересн актьор от Апостол Карамитев не съм срещала.

Има ли бъдеще България?

Има! Убедена съм с всяка клетка, с всяко трепка­що в мен живо нещо. Аз го усещам, не го каз­вам така по рзум. В смисъл – не стигам по един студен начин на решаване на задача, не. Това е истина, която усещам. И не съм единствената. Ние, българите, носим благословията. Аз вяр­вам, дълбоко вярвам в бъдещето на България.

Много сме измъчени сега. Финансовите проблеми ни притискат така силно.

Винаги сме били измъчени. Вие не помните военно­то време, бомбардировките. Аз не знам Първа­та световна война, но знам, че моят вуйчо в последния ден от войната загива. Сутринта са събрани, той свири, пее, защото всички в на­шия дом са свирели, пеели и след малко ги напа­дат французите, някъде там, към завоя на Чер­на. Нападат землянките им. Полузадушени те излезли в ръкопашен бой. Там пада убит моят вуйчо и вечерта войната се прекратява. Аз и досега чувам рева на моята баба. Вуйчо Борис… Вярвайте, аз не искам да отварям днес вестник – все ужасни неща се пишат там. Всяка нощ ня­къде нещо лошо е станало. Защо? Защо? Но аз все пак усещам, че ние се сближаваме, макар и плахо, с обич един към друг. Несъзнателно, може би. В момента сме потърпевши на една силна реакция на злото, което е страшно чернило, което е много силно, което е в противовес на тази светлина, която носи животът, защото другото не е живот. Другото е смърт, смърт. В себе си се моля да имам сили да прогледна в себе си, да видя какво още трябва да направя, да погледнем всички един към друг с обич, с ува­жение. Това идва, идва, макар че… Аз вървя по улиците с патерица, защото съм инвалид, не мога по друг начин да вървя, но много често се спирам, за да дам път даже на деца. Хайде, мъ­нички деца – добре, но аз давам път и на уче­ници, на младежи.