МАРГАРИТА ДУПАРИНОВА

Това е основна съдба в моя живот. Та, когато стана дума да се опитам да се явя на при­емния изпит за Театралната школа, Лальо Ганчев, който то­гава следваше Славянска фило­логия, намери подходящи за мен материали. „Помниш ли, помниш ли …“ на Димчо Дебелянов. Вече имах готов мо­нолог на Мария и баснята на Стоян Михайлов­ски „Свиня и лъвица“. Изпитът се проведе на сцена № 1, сега е залата, която носи името на Апостол Карамитев. Там беше дошла да слуша и Зорка Йорданова. В комисията бяха г-н Маса­литинов, г-н Трандафилов, г-н Стаматов… И

Маргарита Дупаринова и Апостол Карамитев в „Мария Стюарт” от Фридрих Шилер, реж. Кръстьо Мирски, НТ „Ив. Вазов”, 1970

така – оказа се, че съм приета! Хубавото беше че нашите занимания в театъра бяха надве­чер, от 7 часа, а пък сутрин от 7 часа започ­ваха лекциите и упражненията в Агрономиче­ския факултет. Аз никога не съм се отказвала да бъда агроном. Едновременно съм следвала. В нашия випуск бяхме 100 момчета и 10 момичета и в дългите часове на упрaжнения по земедел­ска химия, където трябваше да се пекат разни камъчета и пръст, много пъти моите колеги ми довършваха упражненията, пък аз учех новите материали за Театралната школа. Георги Ста­матов ни прие с бащнска ръка. Той е не само го­лям актьор и ярка личност, съпруг на голямата наша актриса Петя Герганова, но той е чове­кът, който ни прие от все сърце. Той например ни водеше в бозаджийница – да хапнем, защото това бяха гладни години, военни години. Тогава нямаше никакви кафенета, където да се стър­чи по цял ден или да се върви по улицата с чашка кафе! А сандвичи?! И дума да не става, нямаше. Тогава можехме да хапнем само някой геврек. Имаше една шкембеджийница близо до театъ­ра, една млекарница „Лев Толстой“ близо до пл. „Славейков“.

Маргарита Дупаринова /Елисавета в „Мария Стюарт” от Фридрих Шилер, реж. Кръстьо Мирски, НТ „Ив. Вазов”, 1970      

Ние много се респектирахме и пред величествена­та фигура на г-н Масалитинов, който усеща­ше, че грее с някаква необикновена светлина, човекът, който е бил съратник на Константин Станиславски, с Немирович-Данченко, с целия МХАТ, с неговата съпруга г-жа Краснополска. Поради някакви неразбирателства между Ми­нистерството на просветата и Управление­то на театъра всяка година ни караха да се явяваме на нов приемен изпит. Г-жа Краснопол­ска ни предаваше класически танци, г-жа Герда Глоке ни преподаваше модерни танци, тя беше първата, която ни научи как да падаме на сце­ната, без да ни заболи. Г-н Петър Увалиев ни преподаваше западноевропейски театър, г-н Андрейчин – българска граматика; преди да си замине за Прага г-н Роснер ни предаваше тех­ника на говора.

(Роснер беше съпруг на Стоянка Мутафова по оно­ва време, избягал от Хитлер.)

Кой етап от работата над образа цените най-много: репетицията на маса или на сцената?

Във всеки период има и сладост, и мъка, защото трябва да родиш нов човек. Режисьорът винаги изнасяше лекция за това какво иска да каже с тази пиеса или защо е на­писана. Не започвахме така направо, на „прима виста“ и… да продължиш, както ти скимне. Нямаше такова нещо! Аз уважавам хората, които са си дали душата на сцената, дори с едно преминаване по нея, защото никак не е лесно просто да минеш по сцената…

А какво е отношението ви към режисьо­ра? Какво е той за вас – безусловен авторитет или водител на сляп в пе­риод на проглеждане? Или препят­ствие, което трябва да преодолеете?

Защо да е препятствие? Той е преди всичко човек, който е служител в този храм. Това са за мене хората. И най-младите режисьори идваха под­готвени.

Не фетишизира ли вашето поколение партньорството? Може ли небрежно партньорство да провали една Мар­гарита Дупаринова?

Не сме имали небрежно партньорство! Как? Как може да партнираш не­брежно?! Царя го правят колегите, които са с него на сцената. Той сам не може да играе „цар“! Никога не можеш да бъдеш Крал Лир, ако край тебе не са твоите дъщери, шу­тове, царедворците. Това е закон! По начало никой човек не иска да бъде лош. Всеки иска да бъде обичан. Това е една максима, ярко определе­на в живота на актьора. Всеки актьор желае да бъде на върха на своето творчество, на това небивало нещо, което ти ще достигнеш.