Маргарита Дупаринова е завършила „актьорско майсторство“ при Николай Осипович Масалитинов и Георги Стаматов. Нейното име е свързано предимно с репертоара на Народния театър „Иван Вазов“.
Кева Апостолова
Г-жо Дупаринова, вие сте една от великите български актриси. Какво е за вас сцената?
Ох, много благодаря за вниманието! Не може да не стe усетили, че театърът, сцената, са моят живот, както на много хора. Душата ми, сърцето ми са в театъра!
Маргарита Дупаринова и Кева Апостолова, 2005
Кои са вашите учители? Как успяваха да внушават своите идеи?
Може би първият ми учител е моята майка. Тя е израснала в семейство на свещеник, който първо е бил учител. Нейните двама братя и сестра ù, както и нейната майка, която фактически ме е отгледала – там е имало много хубава артистична атмосфера. Ние с майка ми нямахме други игри вкъщи, освен тя да ми пее и аз да танцувам босичка на пръсти. Казачок беше любимият ми танц и аз винаги имах някаква фльонга на главата. После отидох да уча отделенията в Свищов и затова се отделих от майка си, която имаше друго семейство с още две деца. В Свищов обаче аз отново имах връзка с моята майка, защото притежавах два нейни шала – един копринен, квадратен и друг един воал, продълговат с много хубави бродерии. Това бяха различни танци. Спомням си също, че баба ми четеше много книжки, а на четири години и половина аз можех да чета спокойно.
Тоест, вие сте били едно природно артистично дете?
Едно щастливо дете в този смисъл, че аз не съм имала други игри. Обичах да играя и на кукли в Свищов – нашите кукли бяха от парцалчета и много си ги обичах, защото можех да ги променям, да правя сцени с тях.
Вие къде сте родена?
Аз съм родена в София, но майка ми е от Свищов и нейната майка беше останала в Свищов. Не помня своя баща. За мен животът почна така – с приказките, с казачока, с танците, с куклите. След това във втори прогимназиален клас се върнах в София, веднага се разболях от скарлатина, с моето братче, изолирани, и пак нашите разговори от леглата са били за някакви такива кукли, песни. Той по-късно завърши Музикалната академия, казва се Стефан Кънев – един много интересен, богат композитор, който специално се интересуваше от народната музика. След това учих в Американския колеж в Симеоново. Това беше много хубаво – езикът се научава по-лесно, когато има диалози. Преподавателите ни идваха с нови откъси, които трябваше да прочетем. Имахме и упражнения по риторическа реч, риторически разисквания. Там съм участвала в представления – играла съм Мария от „Иванку, убиецът на Асеня I“ от Васил Друмев, имахме редовни представления на български език. И досега съученици, които са ме гледали, си спомнят моята Мария и си говорим за онзи период.
А учителите в професията?
Маргарита Дупаринова в „Краят на играта” от С. Бекет, реж. Иван Добчев, НТ „Ив. Вазов”, 1992
Майка ми, която ме е водила за ръка! Тя ми е показвала, когато сме отивали двете в кафенето на ъгъла на „Цар Освободител“ и на „Раковски“ Зорка Йорданова, Иван Димов, г-жа Буюклиева, г-н Ганчев, Борис Михайлов, Владимир Трандафилов, с един шепот, в който е имало пълно уважение. Тя имаше отношение и към музиката, към художественото изкуство – водеше ме на изложби. Тя беше тази, която един ден – беше краят на 1941 година каза, че във вестника пишело, че г-н Масалитинов щял да открие театрална школа към Народния театър. Нямах материали. Не съм от децата, които знаят стихотворения и като дойдат гости да шашардисват приятелите на родителите, нито пък в училище съм напирала да излизам. С една дума искам да кажа, че не съм била в първи допир с представители на това изкуство. Като записах школата, бях вече записала преди това Агрономическия факултет. Имах един много добър приятел и другар – Лальо Ганчев – известно име в нашия обществено-политически живот. Тогава започваха нелегалните групи на студентите. Аз бях включена в тях като дъщеря на земеделски деятел – съратник на Александър Стамболийски, убит през 1923 година след Деветоюнския преврат. Израснала съм не само в атмосферата на изкуството, но и в живота на Земеделския съюз.