В първата си ария Момчил страстно заявя­ва: „Нека вихрен вятър броди във горите ста­ри..”, текст, който като своеобразен рефрен се появява и в хора от 4-та картина. Ще спомена още ефектната му ария от 3-то действие „Духна източен вятър”, вятърът, който ще помогне да се разгори пожарът в гората и да се скрият сле­дите на хусарите, отвлекли Елена. Преди финала също има два момента, в които мотивът за вя­търа присъства — в монолога на Момчил от 5-а картина. Бурна нощ, войводата е в крепостта си; изживява отново и премисля изминалият път. Буря е и в душата на Момчил, решен да се бие с враговете до край.

„Вее буйният, вечният вятър.

Вее вятърът, сякаш гръд е надула земята“

Вятърът не дава покой и на Елена, която търси утеха при мъжа си. С нейната реплика „Чуй как завил е отвредом вятърът…“ започва голям дует, в който двамата смело и с достойнство приемат съдбата си.

Вятърът се превръща и в образ на човешки­те ситуации, според развитието на събитията в операта. Природата, в частност стихията на вятъра, променя посоките на живота на герои­те. А когато се превръща в страшна буря, идва и развръзката. Пълководецът Момчил се възправя решително срещу бурята, срещу нашественика, за да загине, защитавайки царството и народа си.

Друг символ е гората. Както в „Янините де­вет братя“ и тук тя е закрилница на хусарите, тя е техният дом. Една реминисценция от на­шата възрожденска поезия. Още в прочутото встъпление на операта, звучи темата за гората. Тя има присъствие в цялата история. Според съ­битията и емоциите гората е ту сънна, ту чер­на, ту хайдушка. В гората умира Събо — една дра­матична емоционална сцена и първа кулминация в драматургичното развитие. Тук блести не само мелодично-ритмичното майсторство на Пип­ков, свободното боравене с оркестровите сред­ства, но и умението за музикално пресъздаване на текст/смисъл и чувство.

Често в операта се споменава и думата кръв — библейски символ на страданието, на жертвеността. Божествен елемент на човеш­кия живот. Докато кръвта изтича от раните на Събо, той мисли и за опрощението на грешната си душа, и за благото на народа, дава парите си, за да създаде Момчил Царството на справедли­востта. Кръвта е залогът, както някога с кръв са скрепявали приятелство и договори. Жадува се кръвна разплата, „с кръв земята ще окъпем“ — пеят хусарите заедно с Момчил във финала на 1-во действие. Предсказанието на Панчу е, че „ще текнат кърви християнски„, с което отново ни се подсказва развръзката, гибелта на царството под напора на нашествениците мюсюлмани. В го­лямата ария на Елена е вплетено сънно видение (романтичен драматургичен похват), в което „ту го виждам сразител, ту в кръв потопен“ — предчувствие за гибелта на Момчил. Хорът във финала на 6-а картина, представящ тръгващите на бой Момчилови воини призовава:

„Приготви се източен мой меч,

за нечувана кървава сеч“

И в последната картина отново всичко е потънало в кръв, хората, оца­пани в кръв стъпват и газят кървавата земя.

И накрая ще акцентирам християнската тема в операта. Дефинирана е от Събо още в началото:

„Стига веч злодейства братя.

Да м ислим за душата“

А в предсмъртието си той ще отправи взор към небето, към Христос, ще моли опрощение за греховния си живот. Тази тема е финализирана с велико­лепния Псалом (както го нарича Константин Илиев), от 6-а картина, в който народът моли Бог да накаже безверниците и „на избитите храбри герои ти отвори на небето вратите“. А в заключението е изведена причи­ната за нещастието, за народната драма. Ето и текста:

„Ти ни наказа, Отче небесен,

дето законите твои презряхме“.

Майсторски композиран фрагмент, прите­жаващ разтърсващата сила на големите хорове на Мусоргски. Една потресаваща със затаения си трагизъм всенародна молитва. Красива е и сцената в манастира — с нейната приглушена атмосфера, с умиротвореността си. И на този фон изпъкват ярките контрасти в дуета—сблъ­сък между Ефросина и Елена. Сега, от дистан­цията на изминалите десетилетия и препро­читайки повечето от рецензиите за „Момчил“ в Софийската опера, т.е. за първите три реа­лизации на творбата, забелязвам, че християн­ската идея най-често е нелепо транспонира­на (като социален бунт, което пък измества идеята на образа на Събо, или се тълкува като победа на доброто над злото), или се маргина­лизира за сметка на силно акцентиране върху героико-патриотичното, както изисква онова време. Не е възможно да се подмине смисълът и на намесата на монахинята Ефросина, която зове народа към примирение: „Както отсъди горе Всевишния, тъй нека бъде“… И — ответни­ят хор:

„Гласът ми винаги лети към Бога

и ще м е чуе най-подире той“.

За християнски добродетели, за Бог и Хрис­тос изобщо никой не споменава в анализите. Пръв и единствен Константин Илиев (диригент на втората постановка в Софийската опера) в забележителната — по анализите и на стила, и на характера на композитора — монография внима­телно насочва към богомилските идеи в операта.

Вече доста е писано по отношение мелоди­ката, ладотоналната структура, ритмиката и нейната типична „метрична нерегуларност“ де­финирана от проф. Ив. Хлебаров, за формите за структурата и функцията на оркестрацията. Несъмнено в тази опера Пипков среща своите композиционни възгледи с големите оперни тра­диции. И ако Владигеров донася немското, Вагне­ровото начало, Пипков добавя и италианското в българското оперно творчество. По-конкретно — това от втората половина на 19. век, на късния Верди и на Пучини — особено в ариите, а дуетът на Елена и Момчил от втора картина асоциирам с финала на „Турандот“. В „Момчил“ е постигнат плодоносен синтез на младата българска с ита­лианската и руската опернитрадиции.

Сам Пипков казва — неведнъж — че в „Мом­чил“ е имал за цел да прибави към елементите на националния стил и натрупания опит на „голя­мата музикална история, т.е. на класическото наследство“, с което несъмнено обогатява бъл­гарското оперно творчество. И закономерно в „Антигона ҆43“ отива още напред, създавайки монументална съвременна творба на основата на великата древногръцка класика. Свързвайки мит и модерност, класика и фолклор, минало и настояще, вечно и преходно. С нея завършват трийсетгодишните му търсения, стремежи, експерименти и в областта на операта. Изграж­дайки и в трите си опери един оригинален, инди­видуален стил, в който се синтезира/комбинира граденото от няколко столетия в западната и руската музика с фолклора, духа и световъзпри­ятието на българина и с модерни тенденции ха­рактерни за 20. век.