Ще изведа още няколко оригинални музикал­но-драматургични особености в стила на опе­рата, но без да разглеждам отделните образи. Всъщност Събо е акумулаторът на действието, той претърпява най-силна трансформация. Опе­рата започва с неговото разкаяние за грабежите, убийствата, които хусарите вършат. С което се прелиминира основната морално-етична ми­съл в творбата. Вече немлад хусар, разбойник, той изживява душевен катарзис — след ограбва­нето на свято място. Мъчи го споменът за отец Григорий, когото е изтезавал, за да му даде ма­настирските пари. Споменът за монаха посте­пенно ще му помогне да осъзнае греховността на постъпките си и Събо ще открие пътя към изкуплението. Вече „прогледал“, той искрено призовава другарите си и Момчил да спрат с раз­бойничеството и убийствата.

И в народното съзнание, и в християнското битие монахът и свещеникът са хората, които знаят границите между добро и зло, ред и безре­дие, нечисто и чисто, свещено. Всъщност мона­хът, заради връзката си с Бог — чрез обет, вяра и праведен живот, може да насочва хората към позволеното, легитимното в поведението. Събо проумява и светотатството, което върши за­едно с другарите си и светостта на мястото, на манастира. Благодарение на досега си до отец Григорий постепенно изпълва душата си със смиреност, а мисълта за спасение се е загнезди­ла в съзнанието му. Спасение в кръста, даден му от Григорий и превърнал се за него в най-ценно­то, което има. Така, някак спонтанно разбойни­кът Събо се преобразява в проповедник, който опитва да поведе другарите си хусари към Исти­ната. Затова именно у Събо е заложен и развит мотивът за спасението на душата от злото. Той завещава златото си на Момчил, с повелята да основе царство на свободните парики, което е втората идея на операта — свобода и тържество на справедливостта и доброто. Всъщност това е и житейската философия на Пипков: „Новият еле­мент тук (в „Момчил“ — б.м.) е идейното съдържа­ние. А идейното съдържание тук се обуславя от историческия момент, в който живеем и който дава облик както на живота ни, така и на изку­ството.

Искам да подчертая, че още преди Момчил да се откаже от грабежите и да се преобрази в на­роден спасител, пастир на париките, преди да стане герой, е определен и благословен за бъде­щото дело от хусаря и скъп приятел Събо. Това е оригинален драматургичен похват, не особено често срещан в оперното изкуство. Драматургич­ният обрат в действието и в образа на Момчил е предизвикан и подготвен от измъчвания от уг­ризения Събо, което го превръща в ярък и ембле­матичен образ. По мое мнение той е и най-ори­гиналният Пипков герой в произведението. В партията му композиторът е вложил интересна и многообразна мелодика, емоция и страст. И до сега, в изпълнителската история на „Момчил“ стане ли дума за Събо неизменно се разказва за интерпретацията на Христо Бръмбаров (в пър­вата постановка) и на Стоян Попов (третата). С необикновения си глас, с много нюанси е пеене и игра Стоян Попов, когото съм слушала неведнъж, във всеки спектакъл, градеше един драматичен, силен, запомнящ се образ на Събо.

За съжаление, в литературата за творчест­вото на Пипков не е обръщано внимание на сим­воликата в „Момчил“. А тя кореспондира не само с модерните за 30-те години идеи — и на кръга „Хиперион”, и на други наши поети, творци, но и с възгледите на Пипков. Десетилетие след „Яни­ните девет братя“ мисленето му продължава да гравитира около някои от митологемите, харак­терни както за библейките разкази, така и за на­шето фолклорно творчество.

Ще започна с вятъра — най-употребяваната/ срещаната в операта митологема. Още 1934 го­дина Пипков пише песента „Пролетен вятър“ по текст на Никола Фурнаджиев, също приобщен към символизма. Той, вятърът, присъства и в други творби на Пипков, но в операта „Момчил“ е като парадигма на волността, на свободата, на промя­ната. И не мога да го отделя от едно по-широко ­семантично пространство като поле, гора, пла­нина, разлюлени дървеса, буря, небе, облаци и т.н. Многобройни символни внушения, които Пипков изразява със забележително музикално майстор­ство. Мотивът на вятъра съпътства Момчил от началото до края на произведението — той води, опазва, той предизвиква бурята и битките, той разгаря пожарите. Алегоричното му присъствие в текста е особено акцентирано във възловите драматургични моменти, където вятърът е или божия благодат или наказание. В едни от най-пре­красните страници на творбата присъства вя­търът. Например още в първия хор на хусарите се изтъква предчувствието за смъртта:

„когато увиснем на голите клони,

ще ни люшка среднощният вятър….“