Респективно, съществува и за­брана за изпълнение на творби от Вагнер, Рихард Щраус. Едва в края на 50-те години започват да се подновяват културните контакти с ГДР, заси­лени след издигането на Берлинската сте­на и установяване на руска хегемония над Източен Берлин и дър­жавата ГДР. В това особено време на несигурност, промени, на стремеж да се заличи царско­то време, когато дори нашите велики ханове са лишени от титла­та си и стават Аспа­рух, Крум, никой не е наясно към каква те­матика да се насочи. Затова жанрът опе­ра остава маргинален за композиторите. Единствено Пипков работи над „Момчил“. Навярно, защото не допуска, че сюжетът не може да не бъде одобрен. Още повече, че е зареден с герои­зъм, патос, че в него става дума за свобода на париките, т.е. е в синхрон с настроенията и темите на деня. Само че е допуснал (не е ли обър­нал сериозно внимание, умишлено ли ги е оставил следвайки събитията в романа?) онези моменти в които се говори за Бог, опрощаване на грехове, за манастир, свещи, молитви. Това няма да бъде пропуснато от официозните критици, от ано­нимно скритите хулители под подписа „редак­ционна статия“ — практика, въведена в епохата. Тя дава възможност да се излее злонамереност или пък лесно убеден слагач на новата власт да изпълни политическа поръчка и да разгроми една творба, един автор.

Идейно операта отговаря на времето на подем, ентусиазъм след края на една толкова тежка и разрушителна война. Постулатите на соцреализма са покрустово ложе за творците, шаблон по който се оценяват художествените творения от критиката. Именно в тази 1948 ще се появи документът, който ще погуби толкова творби и творци — Ждановското постановление в СССР, а малко по-късно през 1952 срамната ста­тия в „Работническо дело“ за „Деляна“ на Параш­кев Хаджиев. Интересно е, че Пипков, който нито е в изолация, нито е обявяван за не-съмишленик, напротив известен е с левите си убеждения, не получава единна и възторжена оценка за „Мом­чил“. Едва след представянето ù в Москва — пър­вото турне на Софийската опера в СССР, 1953 г., творбата започва да се утвърждава и цени като високохудожествена историко-героична опера, образец в жанра. А след постановката от 1969 година на Иван Маринов (диригент), Боян Данов­ски (режисьор), Д. Петров и М.Трендафилова (сце­нография), следват и ред реализации в други бъл­гарски оперни театри.

Доста години Пипков отделя на „Момчил“. А и войната спъва темпото на писане — съставът на Операта е евакуиран в провинцията, спектакли няма, бомбардировки, разрушение на Народния театър, в който се играят и оперите. Най-после през 1948 г. „Момчил“ е на сцената на Софийска­та опера. В театъра, в който до преди няколко години Пипков е бил хормайстор и който позна­ва отлично и отвътре. Това много му помага — и защото има приятели — съмишленици, и защото може да си избере подходящи изпълнители, тъй като познава отлично състава му. Като Асен Найденов, диригентът, осъществил почти всич­ки български оперни и балетни премиери до това време, радетел за българската творба, сериозен музикант с опит, възприел методите на нем­ската диригентска школа, и Михаил Хадижими­шев — ерудит, по това време млад и амбициозен режисьор в Софийската опера. Всички, заедно с Пипков и известният художник Ненко Балкански, сериозно разработват постановката.

„Момчил“ е опера, в която паралелно се раз­виват две основни драматургични линии — една­та е свързана с хусарите и Момчил — закрилник на угнетените и бедните, сбъднал мечтата си за свободно царство, загинал в борбата за опаз­ването му от нашествениците. И втората — ин­тимно-лиричната, разкрива любовта на Момчил и болярката Елена. Около тях и с тях се сплитат съдбите на хусаря Събо, на монахинята Ефроси­на, сестра на Момчил, и косвено — на боляринa Пе­тър, някога изкусил Ефросина.

Още в Париж, по време на следването си, Пип­ков силно се увлича по руската опера, в частност изучава народната музикална драма „Борис Году­нов“ на Мусоргски. И ето, сега мащабно прилага някои естетически и композиционни похвати на великия руснак, от които ще уточня и посоча три. Винаги, в центъра на оперите си, Пипков, както Глинка, Бородин и конкретно Мусоргски, поста­вя една личност, един основен образ, около чието развитие се разгръща/разпределя действието. Което не означава че по-малко страст е вложил и в герои като Събо, Елена, Ефросина. Но Мом­чил е водещият, многоцветният, най-жизнени­ят и въздействен персонаж, участник във всичко случващо се.

Вторият драматургичен прийом е доминира­щото хорово участие. В „Момчил“ хорът е и ко­ментатор, и участник в събитията, респектив­но, написани са великолепни хорови сцени.

Третият е свързан с функцията и използва­нето на речитатива. Още от „Янините…“ компо­зиторът показва умение да пресъздава музикал­но българската реч. И в „Момчил“ речитативите интонационно и ритмо-агогично майсторски пресъздават акцентите и характера на езика ни. Четвърт век по-късно, през 1973 година, музикал­ният критик Константин Карапетров пише:„А в сцената на смъртта на Събо Найденов чувства­ше в интонационно-образния материал на Пипков желязното единство между словото и музиката и постигаше неотразимо въздействие”.17 Което впечатлява не само в монологичните и ариозни моменти, но особено силно в речитативите.