Десетилетие между двете големи войни, в което има толкова мъки, страдания, плач, тъга, борба със злото, но десе­тилетие, плодотворно за хората на изкуството. Време, което изисква изследвания на човешката душа, ново отношение към жената, семейство­то, родината. Традициите — и в бита, и в духовността започват да се променят под влияние на Запада. Разбира се, започва борба между старо и модерно. Но това винаги е плодотворно и законо­мерно явление; от този сблъсък се раждат едни от най-интересните творби в литературата, драмата, поезията, изобразителното и музикал­ното изкуство. Пипков се стреми към вътреш­на хармония, която да му позволи да се изрази със свой глас, със своя песен и да покаже своето мировъзрение. Може би затова изоставя митич­но-баладния изказ и се насочва към епично-геро­ичното. В „Момчил“ той иска да спои в едно леген­да и история, да обобщи идеи, чувствителност, психика на хора от преди шест столетия, какви­то описва Стоян Загорчинов в романа си. Хора, които композиторът емпирично си представя и превръща с музикално въображение и талант в художествени образи. И още — внася в операта си вечните елементи — любов, свобода, упование в Бог и във вярата, престъпление и изкупление. Качествата на новата творба са преценени отлично от режисьора Михаил Хаджимишев, който в текста към първата програма изтъква: „Пипков израства като оперен реалист, защото не търси само животоподобния ритъм на драматичния театър — с което би изменил на музиката и на самата оперна същност — а се стреми да подчини една идейно съдържателна драма на музикалната оперна форма“.
„Момчил“ е писана в много размирно, тежко време — започната е през 1943 година, когато като че ли са позатихнали дискусиите около „Янините девет братя“, „Нестинарка“ и „Саламбо“. Войната напредва. Това е четвъртата голяма война в неговия живот — Балканската (1912—13 г.) Междусъюзническата (1913 г.), Първата и сега — Втората световна война.
С либретото се заема приятелят — поетът Христо Радевски. Романът „Ден последен, ден Господен“ е едно мащабно и многопластово произведение, което прави работата по текста трудна и бавна. Преди всичко се сблъскват с основния проблем — какво да се избере и какво да се елиминира. Т.е. кои герои и събития да присъстват, за да се изгради логично и стройно развитие на сюжета. Постепенно се избистря съдържание, в което се разказва за хусарите, за Момчиловото царство и за любовта на Момчил и болярката Елена. Христо Радевски се стреми да прави либретото по големите италиански образци, да напише изискани стихове, докато от всичко споделено от Пипков, се разбира, че композиторът цели да има динамика, движение в образите, развитие. А това обуславя много активното му участие в написването на либретото. Той променя или преобразява много от стиховете на Радевски — известно е, че Пипков пише хубави стихове, което му помага да пригоди части от либретния текст към музикалните си инвенции, намесвайки се с добавки и свои строфи. Интересното е, че упорито търси повече ударното слово, достигащо непосредствено до слушателя, думи, които да се чуят и да изкажат емоции, послания. При него това се проявява в пластиката на речитативите; правят впечатление и ариите с единството на слово и вокално-мелодичен изказ. Впрочем, както е констатирал големият диригент Константин Илиев, реализатор на втората постановка на „Момчил“ в Софийската опера: „Когато се обръща към историята Пипков мисли за съвършенството.
Първата постановка е от 1948 година в Софийската опера. Реализират я диригентът Асен Найденов и режисьорът Михаил Хаджимишев заедно с художника Ненко Балкански. Интересен е фактът, че след „Саламбо“ и „Нестинарка“, до появата на „Момчил“, няма написана и поставена нова българска опера, т.е. това е първото, за 40-те години на 20. век творение в жанра.
Какви са причините? — След Втората световна война особено в ранните следвоенни години сред българските композитори доминира песента. Пише се още предимно камерна музика и има произведения в някои малки симфонични форми (изключвам довършването на големи творби като балета „Легенда за езерото“ на Владигеров и операта „Момчил“). Това е времето на т.н. масова песен — за площади, манифестации, бригади, агитки и др. — неотменен елемент на новия ред. Тематиката, естествено, е свързана с войната, с партизанското движение, с дружбата ни със Съветския съюз, има много песни, посветени на вождовете в тази епоха. Композиторите, които след години музикознанието ще е определило като класици на българската школа, са изправени пред нова действителност. Много често, при­тискани от новата власт, се ориентират към малките песенни форми, с които лесно, ефектив­но и декларатив­но се дефинират като съмишлени­ци, а тези, които са комунисти по убеждение — реа­лизират в тях ра­достта си от по­бедата на новите идеи. За да твори, да получи призна­ние и възможнос­ти за изява, ни­кой не е могъл да прескочи барие­рата, поставена от нормите на соцарт-а. Социа­листическият ре­ализъм, формули­ран и канонизиран в СССР, се прена­ся веднага и у нас. Затова всеки ком­позитор от 40-те, 50-те и 60-те годи­ни задължително пише песни, кан­тати, музика към пиеси и филми, особено с военна и революционна тематика. Особено уязвими са училите в нем­ски говорещите страни. Ще измине повече от десетилетие „докато получат амнистия“ мно­зина репресирани като германофили — предимно образовани и владеещи немски, живели и привър­зани към „предишната“ Германия, вече разбита, разцепена, слаба, уплашена и едва-едва надигаща се от руините.