Замисълът и реализацията на следващите две монументални творби на композитора свързвам с френския революционен дух. Спомените за Френската революция от 1789, както и за последвалите големи вълнения от 1830, 1848 и особено 1871 — Парижката комуна, не са изчезнали до днес. За Пипков, още докато е в Париж, не е трудно да си представя барикадите и бунтовете по улиците на града, запечатани и в литературата, и в живописта, и в музиката на Франция. Свободолюбивият френски дух зарежда младия българин с леви идеи на които ще е верен докрай. Освен това Пипков винаги е бил социално и политически ангажирана личност, която живее в своето време и се развива с неговото темпо и специфика. Пипковите фини антени долавят движенията на идеите, мислите, които обхващат обществото; той не е просто наблюдател, той винаги е анализирал, размишлявал и — без да се затваря в света на мечтите, да мечтае с колектива. С народа си. Известна е историята на първата му симфония. Още от започването на Испанската гражданска война (1936—39 г.) декларира — с творчеството си, отношение към случващото се в Испания също като мнозина от най-големите творци на 20. век. Мисля, че все още не му е отдадено заслуженото внимание, а трябва да го поставим достойно редом до Пикасо, Шагал, Хемингуей, Бритън, Шостакович и още много големи творци, които не са останали индиферентни към това разтърсващо Европа събитие. Относно формирането на политическите убеждения на Пипков, ще цитирам мисъл на Иван Радославов от статията му „Малко литература — повече социология“ в „Хиперион“10: „Социализмът, като движение на идеи, подхрани жаждата на младата българска интелигенция за творчество в областта на мисълта и живота (…….) Заедно с отрицателните страни, с които той дойде в нашия живот, има и някои положителни, които не можeха да нямат известни резултати. Той направи от българската интелигенция една мислеща интелигенция, научи я да се вълнува от въпросите, да си ги задава и им отговаря, да знае, че едно от призванията на човека е да се отнася съзнателно и към всичко окръжаващо го. С тия импулси той подхрани мисълта във всички области на нашия обществен живот и я насочи към творчество, когато тази интелигенция, спазвайки само метода на своите крайни увлечения, се откъсна от догматичното им опекунство. Очевидно младият композитор е зареден с тези импулси, а и средата, в която се движи след завръщането си в родината, е прогресивно настроена, изпълнена с идеалите за развитие и реализиране на нов социален порядък, с надеждите, че това, което започва в Русия, ще донесе справедливост и свобода на хората. Мисля, че още в това време, втората половина на 30-те години на миналия век, когато очевидно има огромно раздвижване на политическите сили, Пипков вече се настройва на революционна вълна. И не е никак странно, че през 1939 година замисля „Момчил“. Той несъмнено е под влияние на случващото се в Испания, преживял е няколко войни и Септемврийското въстание от 1923 година, движи се сред най-интересните — в мислене и прогресивност люде. Както някога в Париж, така и сега кръгът от приятели единомишленици има огромно значение за творческото развитие на Пипков. — отбелязва проф. Иван Хлебаров. Това са млади, но вече изявяващи се с идеите, ерудицията и стремежа към национален почерк таланти като художниците Илия Бешков, Кирил Цонев, Борис Ангелушев, поетът Христо Радевски, критика Георги Цанев, издателя на „Изкуство и критика“ (1938—43), писателите Константин Петканов, Стоян Загорчинов, режисьора Боян Дановски, скулпторът Иван Фунев и др. „Като сътрудник на „Из-Кри“ (както са го наричали съкратено) още от основаването му — продължава Хлебаров, — той завежда театралната критика и сам пише редица статии за Народния театър под псевдоним М. Троянов. Именно в тази среда се ражда идеята за
„МОМЧИЛ“
Все в това интересно и бурно време известният юрист и ерудит проф. Венелин Ганев14 разсъждава: „Художественият стил е монолитно спояване на субективните и обективни елементи. (…..) съвършеният художествен стил се заключава в пълното равновесиe, в хармоничното съгласуване между изразните средства и преживяните емоции и замисли. Но колкото и съвършен и да е художественият стил няма сам по себе си самостоятелна естетическа стойност. Над стила, даже най-съвършения, стои цялостно художествено произведение. Художественият стил не е извън него, а е в самото него.“
Именно затова считам, че трите опери на Пипков, колкото и различни да са като тематика, строеж, драматургично изграждане, по музикалния си изказ, са три измерения на неговия стил. Заедно образуват един равностранен триъгълник, който затваря в себе си онова многообразие от индивидуални негови емоции, мисли, пориви, идеи, композиторски открития и традиции. Т.е. вътре в триъгълника е светът на Пипков, или по-точно светът такъв, какъвто е виждал, усещал, възприемал композиторът в продължение на три десетилетия. Тук са синтезирани проявите на духа му и на духа на времето, в което са замисляни и създавани. Време — 30-те и 40-те години на миналия век, заредено с нови за българите идеи, философия, менящи се естетики.