Между тези две музикално-сценични творби е ситуирана „Момчил“ — едно преднамерено връщане към класическите идеали и норми, опера — плод на друго време, на други тежнения. В нея авторът търси идеалните мерки, хармонията, а и мелодиката му, както мнозина изследователи изтъкват, е много по-богата, разнообразна, ефектна. Всъщност това е завръщане към големите образци в операта, а оригиналното Пипково мислене — мелодично, хармонично, метроритмично, драматургично е в „Янините…“ и „Антигона 43″. Още преди 70 години голямата наша пианистка и педагожка Тамара Янкова много точно
дефинира, с интуицията и опита си на музикант с широк кръгозор, отличителните белези на новите творци на българската музика. Във великолепната си статия (в. „Мир“, 14.07.1943) „За творчеството на нашите съвременни композитори“ тя аргументирано опонира на противниците и на „Янините…“, и на „Саламбо“, и на „Нестинарка“: „Както г-н Бадев, така и проф. Гълъбов отричат българските композитори поради „отчуждеността им от народната песен“ (проф. Гълъбов, в. „Вечер“) и поради „мътната вълна на модерноманията у нас“ (г. Бадев, 21.05. в. „Зора“). Недоразумението е там, че и г. Бадев, и проф. Гълъбов търсят в творчеството на съвременните ни автори народната песен такава, каквато я слушаме по хора и седенки, търсят я и, разбира се, не я намират, зашото нито оперите, нито камерните произведения на Веселин Стоянов, Пипков, Големинов са хармонизирани народни песни, а са художествени произведения, в които всеки автор отразява съответно своята индивидуалност, а не само духа на народното творчество. (…..)Творчеството на нашите композитори представлява свободна композиция — индивидуално сътворяване на нови мелодии и творби (….) при които народната песен се пресъздава под знака на тънката художествена стилизация…“Именно това е новият възглед на модерни-
те, образовани на Запад млади български творци, които отхвърлят формирането на стила единствено на базата на фолклора, при това възпро-извеждан твърде примитивно при повечето от ранните опити в по-мащабните жанрове. Отминало е времето, когато, различавайки позната и не толкова позната народна песен или танц, публиката се радва, аплодира, а критиката дефинира национален стил. В. Стоянов, Пипков и Големинов познават не само класиката на 18. век, но и великите открития и новаторството на по-новите творци от 19. и началото на 20. век. Така както някога Римски-Корсаков и Чайковски успяват да прехвърлят мост между самобитната руска музика на Глинка, Даргомижски и Петорката, така и у нас Пипков, Стоянов, Ненови Големинов си поставят за цел да свържат големите западни традиции и идеи (в музиката) с националното специфично българско музикално мислене, да срещнат две култури като използват художествените критерии и постижения на западната и ги омесят с оригиналния български фолклор, с неговите мотиви, метроритми и ладове. И отново ще цитирам чудесното писание на Тамара Янкова:
„За честта на българската художествена музика и за наша гордост като българи и Пипков, и Веселин Стоянов, и други български композитори „модерномани“ са достатъчно надарени, за да не прибягват към Грозданкиния репертоар и да могат да творят свои собствени оригинални темив български дух.„ Някои най-характерни особености на стила на Л. Пипков много точно определя големият композитор Петко Стайнов, който изтъква в статия от 30-те години: „Въобще, музикалният език на Пипков е изразителен, прегнантен и характеристичен. Той говори за една специфична
дарба у композитора за музикално-драматично творчество“. Стайнов конкретизира „суровата, сърдечна и искрена мелодия“, „буйните и необуздани ритми“, като „едно изкуство българско, чиито дълбоки извори са някъде далече в недрата на българската песен и на българския дух.“ Всъщност всички които искрено оценяват, които са слушали със сърце и душа операта „Янините…“ оценяват по достойнство нейната необикновеност, новия път, който Л. Пипков е поел. Той несъмнено е и бунтар, музикант, който не се плаши от нападките, от отричането, охулването.
Очевидно е съзнавал, че новото което показва, ще стряска консервативно мислещите творци, но пък е бил — очевидно! — непоколебим в разбирането си за развитието на българската музика, в схващането си за национален стил. Дискусия, в която участва и с музиката, и с перото си. Още преди „Янините..“ да е поставена, през 1934 година той декларира категорично: „Чинтулов и Ботев избраха бунта и борческото начало като основен елемент на българския дух и поезията. Не трябва ли българският музикален стил да следва пътя на българската поезия?“. И вече в „Момчил“ той ясно ще изведе идеята си за бунтарство, за борба срещу потисничеството, за свобода. Защото е убеден, казва го с непоклатима убеденост, многократно и по различни форуми, че българският музикален стил всъщност е българската действителност, характерното мислене и чувстване на народа ни.