В края на 20-те години и началото на 30-те на 20. век Любомир Пипков (1904—1974), изключително чувствителен и артистичен младеж, живее, учи и се формира в Париж — средище на духовни енергии, раждащи разнообразни по изказ, форма, емо-ционалност художествени плодове. В това невероятно пъстро и заредено с идеи, експерименти и новаторство място у талантливия българин се проявява за пръв път композиторски усет за индивидуален изказ. Студент в прочутата музикална институция „Екол Нормал дьо Мюзик“ (1926—1932), той не само придобива теоретични знания и композиторски умения, но е оценен високо именно заради ярко изразените оригинални музикални идеи, чиито извори са в българския фолклор — Първи струнен квартет, Клавирно трио, песни и др. И то от своите велики учители Пол Дюка и Надя Буланже — композитори и педагози, които му помагат да изгради основите на самобитния си стил. Не мога да не акцентирам и върху влиянието на средата, на музиката, на изкуството, което се продуцира в Париж. Тук се научаваш да разчиташ знаците на епохите, изписани по създаденото от хилядолетие, тренираш рецепторите си и можеш да ги превърнеш в инструмент за събиране/ трупане на опитности, на познание. И не само от старините, музеите, архитектурата, историята, литературата, но и от живия живот, който кипи и е плодоносен за творците. И, ако пожелаеш да бъдеш понесен от този кипеж, имаш шанса да се изграждаш като съзидател. Пипков има сетива и силен интелект и, естествено, започва да оглежда различни пътища по които може да поеме един млад композитор — като се започне с впечатляващия импресионизъм на Дебюси, рационализма на Цезар Франк или буйното варварство на Стравински; тук е и запознанството му с голямата руска класика, по-специално с Мусоргски, който силно ще му повлияе. Годините в мегаполиса са от огромно значение за него и не е странно, че много от творбите, които написва в третото десетилетие на 20. век са заченати в Париж, а у нас довършени, дооформени, или просто казано — изписани с нотни знаци. Ще спомена само уникалната опера „Янините девет братя“ и „Сватба“ (т. Никола Фурнаджиев), чиято първа част — готова! — и скици за другите, донася от там. И ако вокално-симфоничната поема „Сватба“ у нас е подмината някак по-„благо“, с надменно безразличие, то операта „Янините девет братя“ предизвиква огромна, непозната дотогава (мисля и до сега), дискусия, която бих нарекла „Битката на Пипковисти и анти-Пипковисти. Която се разразява отново през
50-те години, ипри втората ù постановка в Софийската опера. Без коментар! Очевидно произведението е — както го определих — уникално, след като в продължение на десетилетия предизвиква ожесточени схватки на естетическа и идейно-музикална основа. Всъщност, именно с „Янините…“ Пипков заявява безусловно своята национална идентичност, оригиналност, демонстрира един нов стил, в който се синтезират елементи на фолклор, модерност и архаичност, специфична метроритмика, плюс всичко, което е научил в Париж. Още преди „Янините девет братя“ да се постави в Софийската опера, Иван Камбуров, съдейки само по камерните и ранните песенни опуси на Пипков, дефинира някои важни особености на стила, прави констатации — актуални и за всичко, което композиторът ще създаде в последвалите четирийсет години: „… фино хармонично чувство, здраво контрапунктично умение, хубаво чувство за форма и строеж, здрав усет за художествена мярка (никъде при Пипков няма претрупаност и излишни труфила)…“. Камбуров открива и таланта му да извлича музика от словото и го наричапрозорливо „бъдещ лирик-песнотворец“. Какво прекрасно определение. Пипков наистина си остава един от най-нежните поети — песенници, голям майстор на малката форма.
ТРИ ШЕДЬОВЪРА, ТРИ МУЗИКАЛНО-ДРАМАТУРГИЧНИ КОНЦЕПЦИИ, ЕДИН СТИЛ
Оперите „Янините девет братя“ (1937), „Момчил“ (1948) и „Антигона ҆43“ (1963) са не само върхове в българското оперно творчество — те показват и еволюцията, и монолитността на Пипковия стил, и отношението, и възможностите му в жанра.

Първата поставя началото на модернизма в българското музикално-сценично изкуство и е дълбоко свързана с европейските тенденции от началото на века, пренесени у нас именно от личности като Пипков. В най-оригиналните си концепции той си остава неразбран и до днес. Факт е, че повече от четвърт век никой театър, диригент, режисьор не е посегнал към „Янините…“ или, да не говорим за „Антигона ҆҆43“, забравена вече повече от 40 години. Най-вероятно днес тя би предизвикала недоволства с тематиката си, разбира се, от хора, които не умеят да четат подтекстовете и да оценяват едно произведение на изкуството според художествената му значимост. Пипков написва силна творба с дълбок морално-етичен смисъл: за дълга, достойнството и вярата в един идеал, за саможертвата и любовта.
Защото, макар събитията да са от 1943 година и в България, свързани с партизанското движение от това време, авторите правят собствена транскрипция на великото творение на Софокъл, чийто смисъл е вечен. Нещо повече и в стиховете на поета Владимир Башев, и в интерпретацията (конструктивна и музикално-драматургична) на Пипков, откриваме връзките между „Антигона“ на Софокъл и едно драматично съвремие, създаващо условия за аналогични мисли и реакции на абитуриентката Анна Антонова от малкото българско провинциално градче. Консеквентно структурата на операта е провокирана от ан-
тичната трагедия — Пролог, Пет картини и Три хорови интермедии.