1. Това, че има и по-зле, добре ли е? Какво казва про­фесорската логика?

– Каква утеха е да си по-добър от посредствения! Аз лично се възхищавам от най-добрите – Пет­ко Атанасов, Олга Кирчева, Апостол Карами­тев, Славка Славова, Наум Шопов, Леда Тасева, Николай Бинев, Невена Коканова, а и в по-но­во време има блестящи артисти – доста по-млади от мен. Колкото и да страдаме от „неуредените“ неща в днешния български те­атър, надеждата ми е силна – крупни талан­ти и в бъдеще ще изграждат лицето му. Във всяка човешка дейност има различни нива. Ако в театъра разпознаем ниското ниво и го пренебрегнем, това вече е постижение.

  1. Колегиална коректност ли е прикриването на про­вали?

– Не бива да отнемем на зрителя удоволствието, че е присъствал на нещо неповторимо, изключи­телно, възможното най-добро. Не бива да му казваме (когато дойде да ни поздрави и бла­годари за току-що преживяното) – „Ех, защо не дойде на предпремиерното, сега не мина така добре, имаше и гафове“. Той (зрителят) няма да дойде отново на този спектакъл,

“ВЕЧЕ СМЕ В ЕРАТА НА ЕДИН НОВ
РЕАЛИЗЪМ.”

та да сравнява. То и професионалните критици не гледат повторно, макар и да знаят, че един спектакъл е в движение – развива се в една или друга посока. И да се проследи този процес е висше удоволствие. Та, затова не товарете зрителя със собствените си анализи „как е минало тази вечер“. Оставете му свободата да прецени сам, и илюзията – че е било най-до­брото.

  1. Театралните мании на проф. Васил Димитров?

– Хубав въпрос, защото ме подсеща, че колкото и да си мисля, че съм в крак с изменящото се време, че не робувам на стари критерии, все пак има неща, които ме дърпат назад в годините, ко­гато съм имал различни предпочитания, даже в годините, когато не ме е имало, а са живе­ели Чехов, Горки, Ибсен, а преди тях Молиер, Шекспир. Но вероятно имам и мании, които си мисля, че ме дърпат напред – да съм любопи­тен, да съм осведомен какво ново и различно се случва в театъра, да съм нетърпим към мърт­вия театър – рутинния, уморения и самодово­лен театър, който все ме поучава, все ми сочи с пръст, тъй като аз трудно разбирам (според него), все ми обяснява очевидното, за да нямам аз и миг свобода да избера какво да разбирам и да изживея пълноценно удовлетворението от това да съм в театъра.

  1. Кой от въпросите ми е най-добър и защо?

– Предишният! Защото ми позволява да произнеса и моята най-мъчителна „мания“ – реализмът, такъв, какъвто го разбирахме преди, е изчер­пан. Вече сме в ерата на един нов реализъм, който отрича претендиращите, че казват истината за живота в „реалити формати“, „вербатим театър“ и други такива

  1. А кой въпрос ми е най-лош и защо?

– Този за „стволовите клетки“ – защото те, при­ложени в медицината лекуват, но могат и да убият. А в театъра? – до къде ще стигнем, ако останем свързани с „пъпната ни връзка“ докрай?

  1. Какво бихте попитали мен?

– Успявате ли (и как?) да задържите свеж интере­са си към нещата, които сте обикнали (в изкуството, но и в живота) – та да не ви ом­ръзват, а те да не ви изоставят?

– К. А.: Успявам. Не успявам. Успявам, как да не успя­вам – ето например днес всяка секунда с вас, професор Васил Димитров (с теб, Вася!), ми е скъпа, обогатяваща, вдъхновяваща. Макар че аз ти държа балтона да го облечеш, искам ти да ме прегърнеш. Благодаря ти!

  1. На кой театрален професор да задам същите въпроси?

– На професор Красимир Спасов.

  1. Кой въпрос е вашият към него?

– „Има ли в търсенията на младите (че и най-млади­те) режисьори неща, които според вас са ин­тересни, перспективни и бихте аплодирали?“