( от ляво надясно) Борис Арабов, Васил Димитров, Анани Явашев, Стефан Илиев и Димитър Буйнозов в „ 12 разгневени мъже” от Реджиналд Роуз, реж. Вили Цанков, Телевизионен театър, съвместно с Младежкия театър (тогава Народен театър за младежта), 1965

Жана Стоянович / Жарж Санд и Васил Димитров/Фредерик Шопен в „Лято в Ноан” от Ярослав Ивашкевич, гост режисьор от Полша Йозеф Слотвински, Телевизионен театър, 1967

Люомир Кабакчиев (вляво) и Васил Димитров в „Белодушков” от Иван Вазов, реж. Димитрина Гюрова и Николай Савов, Телевизионен театър, 1968

– Четири години заедно с любим учител (ако се появи такъв) и скъпи състуденти (ако наистина са екип) е подарък за младия артист – съкровено време, преди да бъде „захвърлен“ в джунглата. Но трябва да се смени моделът на обучение. Още в първи и втори курс студентът да се третира като артист, а не ученик. Да се из­правя пред сложни (а не предпазливи) задачи. В НБУ имаме това разбиране. В Университет­ския театър правят представления не само завършващите четвърти курс. „Ние, враб­четата“ например е с второкурсници. Мла­дите хора са свободни да ходят на кастинги, да се снимат в реклами, дори да участват в реалити формати – все вредни неща, според едни предишни разбирания. Защото колкото и блестящо да е обучението през тези чети­ри години, младият артист се изгражда сам – чрез своите критерии, чрез своя избор. – сила и увереност, успехът няма да закъснее.

  1. В театрите (говорим все за държавни/общински) вече почти няма възрастни актьори, а пиесите са пълни с роли на възрастни герои. Тях ги играят много по-мла­ди изпълнители и често се стига до нелепа бутафория. Театралното директорство със самонадеяните си нео­глеждания или направо глупавото им чиновничество е причина за този дисбаланс?

– Според „нелепата бутафория“ разпознаваме „ло­шия“ театър – онзи, който обяснява, гримира, в най-приемливия случай – изобразява, а не из­разява истината за живота на човешкия дух. Да разбере, да изрази, да ни развълнува с про­зренията си – това осмисля съществуването на живия театър. Така че – не е страшно, ако млад актьор играе по-възрастен (а понякога и по-млад от него) герой – когато не имитира, а изразява. Добрият актьор знае как и колко да „играе“ възрастта. Но много вълнуващо е, ко­гато актьорите са близо до възрастта на ге­роите си

“ЗА ДА БЪДЕ ЗА НАС ТЕАТЪРЪТ
УТЕХА И УПОВАНИЕ, ТРЯБВА ДА
ГО ПРИЮТИМ В ДУШАТА СИ КАТО
ЖИВО СЪЩЕСТВО.”

– един възрастен актьор като крал Лир и един млад – принц Хамлет. Двамата ос­новни персонажи в „Ничия земя“ на Х. Пинтър никога не могат да бъдат изиграни от актьо­ри в друга възраст (а и не бива), или Ромео да играе доайенът на театъра… Затова дирек­торите на театрите трябва да съхраняват в трупата качествените актьори в напред­нала възраст. Трябва да се създава и съхранява хармонията между поколенията.