ДА ПОГОВОРИМ СЪС ЗВЕЗДИТЕ

1. Господ или Дарвин?

– Както вероятно би отговорил и Дарвин – Господ.

2. Защо човешкото новородено е безпомощно?

– За да се научи да се грижи за други безпомощни, когато бъде в силата си. Детето помни и най-дребния жест на обич или безразличие – как си го погалил или как си му крещял („че ако не си изпие млякото, ще го изхвърлиш през прозореца“).

3. Убиван ли сте?

– Да. Но няма „виновен“. Той дори не подозира какво се е случило с мен.

4. Какво поставяте в кавички?

– Цитирането преди всичко. Но и иронията, съмне­нието, несъгласието, двусмислието.

5. Погрозня ли театърът ни?

– Напротив, по-красив е. В отделни случаи онемя­вам от възторг пред дълбоката, скритата, неосъзнатата красота на таланта, който е прозрял нещо важно за себе си и за живо­та. А и като визия – изненадващи, лаконични, свежи открития на режисьора, художника, артиста. Един пример: вижте как са обле­чени младите артисти в „Ние, врабчетата“ (Радичков) в спектакъла на Университетския театър към НБУ (реж. Елена Панайотова, худ. Юлиян Табаков). Едно време е вълнувала друга красота в театъра – канонична, демонстра­тивна, външна. Днес би била нелепа.

6. На какво сте пазач?

– На любопитството, амбицията, толерантност­та. На необяснимото, загадъчното. Защото предстои да го прозрем.

7. Има ли нужда българският театър от стволови клет­ки?

– Театърът, не само българският, има нужда (най-ве­че) от вярващи в него. С вяра се съживява и мъртвия Лазар. За да бъде за нас театърът утеха и упование, трябва да го приютим в ду­шата си като живо същество. Тогава ще зна­ем как да го „нахраним“, за да не линее.

8. Задоволен инстинкт или подарък отвън е успехът?

– Талантът на артиста предполага и това – да бъ­деш забелязан, запомнен – без да се натрап­ваш и шумиш около себе си. Необяснимо е как става това – как публиката те „избира“. Има ли го – значи си постигнал успех. Дотолкова, доколкото е възможно при теб. Един по-кру­пен от твоя мащаб успех, може би би те убил.

9. Микрофон и Шекспир. Защо театърът ни говори лошо, не умее да диша, а издиша на сцената и търси помощ от микрофона?

– Театърът трябва да търси своето пространство и да го пази от деформациите, които „тех­ническият прогрес“ неизбежно причинява. Ако се възползваме разумно от удобствата, които той също носи, няма да „деформираме“ публиката да си мисли, че актьорът е безпо­мощен без „микрофона“. Но има и една опасна модерна линия – че трябва да се мърмори като в живота (един допотопен „реализъм“, който си въобразяваше, че ни води към истината), че