Автор: Кева Апостолова


21 ВЪПРОСА В 21 ВЕК КЪМ ПРОФ. ВАСИЛ ДИМИТРОВ
(АКТЬОР, РЕЖИСЬОР, ТЕАТРАЛЕН ПЕДАГОГ)
- Господ или Дарвин?
– Както вероятно би отговорил и Дарвин – Господ.
- Защо човешкото новородено е безпомощно?
– За да се научи да се грижи за други безпомощни, когато бъде в силата си. Детето помни и най-дребния жест на обич или безразличие – как си го погалил или как си му крещял („че ако не си изпие млякото, ще го изхвърлиш през прозореца“).
- Убиван ли сте?
– Да. Но няма „виновен“. Той дори не подозира какво се е случило с мен.
- Какво поставяте в кавички?
– Цитирането преди всичко. Но и иронията, съмнението, несъгласието, двусмислието.
- Погрозня ли театърът ни?
– Напротив, по-красив е. В отделни случаи онемявам от възторг пред дълбоката, скритата, неосъзнатата красота на таланта, който е прозрял нещо важно за себе си и за живота. А и като визия – изненадващи, лаконични, свежи открития на режисьора, художника, артиста. Един пример: вижте как са облечени младите артисти в „Ние, врабчетата“ (Радичков) в спектакъла на Университетския театър към НБУ (реж. Елена Панайотова, худ. Юлиян Табаков). Едно време е вълнувала друга красота в театъра – канонична, демонстративна, външна. Днес би била нелепа.
- На какво сте пазач?
– На любопитството, амбицията, толерантността. На необяснимото, загадъчното. Защото предстои да го прозрем.
- Има ли нужда българският театър от стволови клетки?
– Театърът, не само българският, има нужда (най-вече) от вярващи в него. С вяра се съживява и мъртвия Лазар. За да бъде за нас театърът утеха и упование, трябва да го приютим в душата си като живо същество. Тогава ще знаем как да го „нахраним“, за да не линее.
- Задоволен инстинкт или подарък отвън е успехът?
– Талантът на артиста предполага и това – да бъдеш забелязан, запомнен – без да се натрапваш и шумиш около себе си. Необяснимо е как става това – как публиката те „избира“. Има ли го – значи си постигнал успех. Дотолкова, доколкото е възможно при теб. Един по-крупен от твоя мащаб успех, може би би те убил.
- Микрофон и Шекспир. Защо театърът ни говори лошо, не умее да диша, а издиша на сцената и търси помощ от микрофона?
– Театърът трябва да търси своето пространство и да го пази от деформациите, които „техническият прогрес“ неизбежно причинява. Ако се възползваме разумно от удобствата, които той също носи, няма да „деформираме“ публиката да си мисли, че актьорът е безпомощен без „микрофона“. Но има и една опасна модерна линия – че трябва да се мърмори като в живота (един допотопен „реализъм“, който си въобразяваше, че ни води към истината), че