Автор: Игор Марковски

Рудолф Хюбнер (1806–1882), повече известен като Юлиус Хюбнер, е немски художник, роден в Полша, учил в прочутата по това време Дюселдорфска школа, полу­чил званието професор в Дрезден от тамошната Академия, станал директор на „Галерията на новите майстори“ (Galerie Neue Meister) в Дрезден, където и починал. В тази галерия има около 2500 картини от ХIХ и ХХ век. Хюбнер е автор на кар­тината „Красивата Мелусина“ от 1844, маслени бои върху платно, 67 х 98 cm. Самата картина се намира в Полша в град Познан.

Легендата за Мелусина с две думи и според историята на граф­ство Люксембург: Зигфрид, който основал Люксембург, веднъж от­крил скалата Бок, а на нея седяла чудна девойка и пеела песен (пе­сента не се споменава коя е била). Покорèн от красотата ù и веро­ятно от песента, веднага поискал ръката ù. Тя поставила две условия – да не се мести от скалата и вся­ка събота да бъде оставяна сама, без никой да нарушава това пра­вило. Речено-сторено. Зигфрид си направил замък на скалата. Събота оставял Мелусина сама. Ама веднъж – пустото му любопитство – ре­шил да разбере какви ги върши не­говата възлюбена и надникнал – тя се къпела във ваната и размахвала опашка от риба. Уплашена от него, Мелусина скочила в река Алзет и изчезнала зави­наги. Легендата твърди, че на всеки седем години се появявала със златен ключ.

Скалните галерии в планината Бок са дълги (общо) около 23 km и за тях няма ключ. Свободни са за посещение, но не и през зимата. Били са складове за оръжие, за вино, по време на Втората световна война там са се криели жителите на Люксембург.

През 1997 графството издаде и пощенска марка със сюжет от тази легенда. Извън леген­дата – Зигфрид I е бил женен за Хадвига и имали 11 деца.

* * *

Тия дни бях в Музикалния театър в София. Салонът беше празен. Сцената също. В оркес­трината имаше 11 пюпитъра. Празни. Не бяха подредени по височина, нито по някакъв друг признак. Бяха стари, дълго време употребявани, стояха тъжни и самотни и вероятно с някаква надежда очакваха върху тях да светне лъч.

Преди месец прочетох едно изстрадано при­знание на Марио Николов, който дълги години работеше там преди да бъде позорно натирен и уволнен. ВКС обаче го възстанови на работа с решение от 18.03. т.г. Унищожението на та­лантите в странната ни държава винаги е било приоритет на властима­щите. Последните обаче не пропускат да раздават награди на своите шуто­ве за вярна служба и ви­наги са готови да пуснат един студен душ на онези, които искат да разперят криле. Интересното е, че мнозина от инакомислещи­те приемат наградите, но има и такива, които ги от­казват – за съжаление те се броят на пръстите на едната ви ръка.

Но да се върна на пю­питърите. Тази дума как да я „преведем“ на българ­ски – поставка за ноти и книги? – да, може и така. Във всяка оркестрина те търпеливо чакат своята участ и задължение. Чакат своите ноти… Никола Саркози – президент на Франция (2007–2012) – при всяко свое пътуване извън страната е носил личен пюпитър, изработен спе­циално за него, който бил къс, защото Саркози е ви­сок 168 cm. Впрочем цяло­то име на Саркози е Николà Пол Стефàн Саркозù дьо Нагù-Бочà, той е от ун­гаро-еврейски произход, носител на най-високото българско отличие – орден „Стара планина“ – първа степен, заради български­те медици в Либия и връщането им в България.

* * *

В древен Угарит имало и писменост, която възникна­ла заради търговията. Според историците подреждането на азбуката тръгва някъде там, като заслуга за това имат и финикийците. Семитолозите твърдят, че благодарение на работниците в Египет имаме протосинайското подреждане на азбуката. То е било звуково и в тази азбука липсвали гласни­те. През VIII век преди Христос гърците взимат назаем всичко това и после знаете какво се случва.

В днешно време онези, кои­то се появяват по трибуните, посещават телевизорите и се опитват да говорят пред микрофоните, без значение дали са свързани с политиката или леко се опират о нея, разделят азбуката ни по един категори­чен начин на гласни и съгласни, като незнайно защо упорито отказват да съберат едните и другите в смислови срич­ки, думи и изречения. Ето защо често чуваме нечленоразделни звуци, шъшкъне, ъъъъкъне, мляс­кане, звуци, които се опитват да преодолеят паузи, предимно „ммммм“, преминаващо в мучене, а когато се възмущават, пре­минават от другата страна и се стига до „Ааааа!“, „Ооооо!“, „Еееее“, „Иииииии“ и при затва­ряне на челюстите се отделя слюнка, която изхвърча с една завидна лекота напред, настрани, а понякога (при на­срещен вятър) и назад.

Иван Вазов сигурно би се червил от таквиз наши сънародници, но пък той казва така: „Винаги се съветвам с Герова, особено когато се съмнявам за народното ударение на някоя дума“. Найден Геров Хаджиберович изда­ва три тома от прочутия си речник приживе, а останалите два излизат след смъртта му, плюс едно допълне­ние към тях от Тодор Панчев. Шестте тома съдържат 80000 български думи. Вазов използва 17500 уникални думи в своите произведения.

През 1928 излиза романът „12-те стола“ от Илф и Петров. Една от ге­роините е Елочка Шчукина, за която авторите твърдят, че ù стигат и 30 думи, за да общува с хората. В днеш­но време на някои нашенци им стигат само букви – без значение гласни или съгласни… И – може би – плюнки…