Автор: Игор Марковски
Рудолф Хюбнер (1806–1882), повече известен като Юлиус Хюбнер, е немски художник, роден в Полша, учил в прочутата по това време Дюселдорфска школа, получил званието професор в Дрезден от тамошната Академия, станал директор на „Галерията на новите майстори“ (Galerie Neue Meister) в Дрезден, където и починал. В тази галерия има около 2500 картини от ХIХ и ХХ век. Хюбнер е автор на картината „Красивата Мелусина“ от 1844, маслени бои върху платно, 67 х 98 cm. Самата картина се намира в Полша в град Познан.
Легендата за Мелусина с две думи и според историята на графство Люксембург: Зигфрид, който основал Люксембург, веднъж открил скалата Бок, а на нея седяла чудна девойка и пеела песен (песента не се споменава коя е била). Покорèн от красотата ù и вероятно от песента, веднага поискал ръката ù. Тя поставила две условия – да не се мести от скалата и всяка събота да бъде оставяна сама, без никой да нарушава това правило. Речено-сторено. Зигфрид си направил замък на скалата. Събота оставял Мелусина сама. Ама веднъж – пустото му любопитство – решил да разбере какви ги върши неговата възлюбена и надникнал – тя се къпела във ваната и размахвала опашка от риба. Уплашена от него, Мелусина скочила в река Алзет и изчезнала завинаги. Легендата твърди, че на всеки седем години се появявала със златен ключ.
Скалните галерии в планината Бок са дълги (общо) около 23 km и за тях няма ключ. Свободни са за посещение, но не и през зимата. Били са складове за оръжие, за вино, по време на Втората световна война там са се криели жителите на Люксембург.
През 1997 графството издаде и пощенска марка със сюжет от тази легенда. Извън легендата – Зигфрид I е бил женен за Хадвига и имали 11 деца.
* * *
Тия дни бях в Музикалния театър в София. Салонът беше празен. Сцената също. В оркестрината имаше 11 пюпитъра. Празни. Не бяха подредени по височина, нито по някакъв друг признак. Бяха стари, дълго време употребявани, стояха тъжни и самотни и вероятно с някаква надежда очакваха върху тях да светне лъч.
Преди месец прочетох едно изстрадано признание на Марио Николов, който дълги години работеше там преди да бъде позорно натирен и уволнен. ВКС обаче го възстанови на работа с решение от 18.03. т.г. Унищожението на талантите в странната ни държава винаги е било приоритет на властимащите. Последните обаче не пропускат да раздават награди на своите шутове за вярна служба и винаги са готови да пуснат един студен душ на онези, които искат да разперят криле. Интересното е, че мнозина от инакомислещите приемат наградите, но има и такива, които ги отказват – за съжаление те се броят на пръстите на едната ви ръка.
Но да се върна на пюпитърите. Тази дума как да я „преведем“ на български – поставка за ноти и книги? – да, може и така. Във всяка оркестрина те търпеливо чакат своята участ и задължение. Чакат своите ноти… Никола Саркози – президент на Франция (2007–2012) – при всяко свое пътуване извън страната е носил личен пюпитър, изработен специално за него, който бил къс, защото Саркози е висок 168 cm. Впрочем цялото име на Саркози е Николà Пол Стефàн Саркозù дьо Нагù-Бочà, той е от унгаро-еврейски произход, носител на най-високото българско отличие – орден „Стара планина“ – първа степен, заради българските медици в Либия и връщането им в България.
* * *
В древен Угарит имало и писменост, която възникнала заради търговията. Според историците подреждането на азбуката тръгва някъде там, като заслуга за това имат и финикийците. Семитолозите твърдят, че благодарение на работниците в Египет имаме протосинайското подреждане на азбуката. То е било звуково и в тази азбука липсвали гласните. През VIII век преди Христос гърците взимат назаем всичко това и после знаете какво се случва.
В днешно време онези, които се появяват по трибуните, посещават телевизорите и се опитват да говорят пред микрофоните, без значение дали са свързани с политиката или леко се опират о нея, разделят азбуката ни по един категоричен начин на гласни и съгласни, като незнайно защо упорито отказват да съберат едните и другите в смислови срички, думи и изречения. Ето защо често чуваме нечленоразделни звуци, шъшкъне, ъъъъкъне, мляскане, звуци, които се опитват да преодолеят паузи, предимно „ммммм“, преминаващо в мучене, а когато се възмущават, преминават от другата страна и се стига до „Ааааа!“, „Ооооо!“, „Еееее“, „Иииииии“ и при затваряне на челюстите се отделя слюнка, която изхвърча с една завидна лекота напред, настрани, а понякога (при насрещен вятър) и назад.
Иван Вазов сигурно би се червил от таквиз наши сънародници, но пък той казва така: „Винаги се съветвам с Герова, особено когато се съмнявам за народното ударение на някоя дума“. Найден Геров Хаджиберович издава три тома от прочутия си речник приживе, а останалите два излизат след смъртта му, плюс едно допълнение към тях от Тодор Панчев. Шестте тома съдържат 80000 български думи. Вазов използва 17500 уникални думи в своите произведения.
През 1928 излиза романът „12-те стола“ от Илф и Петров. Една от героините е Елочка Шчукина, за която авторите твърдят, че ù стигат и 30 думи, за да общува с хората. В днешно време на някои нашенци им стигат само букви – без значение гласни или съгласни… И – може би – плюнки…