ЛА ЛА АРТ ИЛИ КУЛТУРНАТА СТОЛИЦА НА ДИВИЯ ЗАПАД!

ола например си живее някъде в Лос Анджелис /20/  и не си дава зор да се мести в Ню Йорк, където е роден. Пол Мак Карти /21/  също. В Лос Анджелис въобще сце­ната е доста разнообразна, докато в Сан Франциско властват интерактивни технологични инстала­ции /22/, което е разбираемо, понеже там са големите компании като Гугъл, Фейсбук, Майкрософт, Апъл и тем подобните и за техните високоплатени слу­жители такова изкуство е близко и разбираемо. В Сан Франциско също имат и много силно е ЛДжиТи­БиКю присъствие, докато в ЛА почти не виждам.

Обратно към бул. „Хайланд“. В „Гавлак“ изла­гат авторски стенни килими от Лиза Ан Ауер­бах. Не се впечатлявам, поради което момичето на рецепцията с любезен тон ме информира, че в този един момент авторката е представена на повечето от няколко значими световни културни събития, протичащи в музеи като Гети, Уитни, „Саатчи Галъри“ и още поне 7–8 други в различни точки по света. Точка. (виж ил. 3!)

В „Таня Бонакдар“ показват далеч по-инте­ресна изложба. Авторът Томас Сарасино също има завидно СиВи и (той самият може и да не знаe, но) е последовател на „Уей У Уей“/23/. Влизам – залата е тъмна, само няколко стъклени кутии са освете­ни отдолу. В кутиите – структури. Красиви са. Разглеждам ги внимателно – паяжини. Обясняват ми, че авторът е отглеждал в стъклената кутия паяк, който е изплел мрежите. Има и друга инста­лация: отново паяжина, този път е осветена с червена светлина, която се движи. Не мисля, че може да се опише, човек просто трябва да го види на живо, а пък и на снимка да е пак не знам до колко може да предаде живото впечатление /24/. (виж ил. 4, 5 и 6!) Моят професор Димо Заимов казваше, че добрите творби губят на репродукция и обратно: лошите печелят. Връщайки се в студентство­то, се сещам за български художник, на когото не знам името. Аз слушах интервю с него по радио „Христо Ботев“ някъде през деветдесетте. Чо­векът обясняваше своя работен процес. Уловил една кофа охлюви, забъркал в четири кофи яйчно- емулсионна темпера с основните цветове + черно (тоест ЦМИК). После потапял с пазарска мрежич­ка (ехе, спомени) охлювите в кофите и ги оставял върху платното да се „разбягват“. Тоест охлюви­те полагали основните цветове вместо него на платното, но не свършва само с това: монтирал ротационен механизъм, който завъртал всяка картина с 24 оборота в секунда и така основни­те цветове се смесвали оптично. Защо разказ­вам всичко това? Защото и в двата случая имаме „правене чрез неправене“. Разлика в подхода няма: е да, нашият човек – 20 и няколко години по-ра­но, обаче по-важната разлика е пак в отношение­то: Томас Сарасино е подкрепен от културната общност в ЛА, от галерия и от колекционери, а българинът не е. Тук хората издирват таланта и не му „извиват ръцете“, за да го принудят да им продаде за 20% от това, което е поискал, както нашите „меценати“, а напротив казват му: „Кам он, дюд, много евтино продаваш! Виж, дюд, ще ти дам повече пари, но искам да ги ползваш за твое­то изкуство, за да вървиш напред, защото, ако се развиваш и ставаш по-известен, цените на тво­ите произведения ще растат, а така печеля и аз, защото цената на творбата, която съм купил от теб ще се качва!“ Господа български колекционери, замислете се! Това е истинската логика на колек­ционирането – инвестиране в таланти!