,,Година на спокойното слънце“
– Разбира се, че съм притеснен. Обективно погледнато ние се поддаваме на съмненията, защото не виждаме директно опасността. Но тя е там и е реална. Много лесно можем да станем жертви на алтернативни идеи. Обединена Европа ни дава гаранция, макар и крехка, че можем да запазим идентичността, а едновременно с това и независимостта си. Иначе други суперсили биха ни доминирали твърде лесно. Това важи особено за страните от Балканския полуостров, които страдат от чуждо надмощие векове наред. Никога не трябва да забравяме, че това би могло да се случи отново и Европейският съюз е защитен механизъм срещу тези чужди влияния.
В световен мащаб наблюдаваме страхотна колизия между либералните идеи и техните противници от всякакъв вид. В киното това изпъква в сезона на наградите и най-вече при наградите ,,Оскар“. Съвсем не са безпочвени обвиненията, че се номинират и награждават слаби филми за сметка на политическата коректност. Какво мислите за тези процеси?
– Според мен това е един силно декадентски и до някаква степен безсмислен феномен. Когато става дума за свобода и свобода на словото, артистите винаги са били свръхчувствителни. Политическата коректност ни задушава и не ни позволява да изразяваме нашите действителни чувства, нашите реални мнения и гледни точки. Разбира се, хубаво е те да не нараняват и да не унижават другия, но със сигурност трябва да се изразяват. Ние имаме правото да бъдем критични, както към себе си, така и към другите.
Други мнения настояват, че киното в последните години като цяло е слабо. Вие как смятате?
– Не бих се изразил толкова крайно. Ситуацията не е цъфтяща, но има и прекрасни филми. Мисля, че базата ни за сравнение е много голяма. Спомняме си времето на френската Нова вълна, на авторското кино, Фелини, Бергман, Антониони… Десетилетията, в които те творяха, бяха пикът на киното за миналия век. В съвремието то трябва да намери нови върхове. От време на време обаче се появяват велики произведения – като например ,,Мълчание“ (2016) на Мартин Скорсезе. Мисля, че този филм наистина е шедьовър. ,,Нелюбов“ (2017) и ,,Левиатан“ (2014) на Андрей Звягинцев също са високо изкуство. При наличието на подобни примери не бих казал, че киното е в криза – просто някои години са по-плодородни от други.
,,Мълчание“ обаче потъна в забрава, остана незабелязан и престъпно недооценен.
– Така е. Този филм беше заглушен (игра на думи със заглавието на филма на английски език – silenced). Нарочно премина незабелязано, защото имаше срещу себе си страхотна опозиция. Някои хора, нека речем тези, които са с либерално-атеистични идеи, бяха обидени от него. Хубаво е, че съществува диалог, но нека си припомним, че все пак този филм е финансиран с лични средства. Холивуд никога не би позволил той да бъде направен.
Творите в киното повече от половин век – преминали сте през различни политически системи, но и през различни етапи на кинопроизводството от техническа гледна точка. Кога Ви е било най-лесно да творите и кога най-трудно – през кое десетилетие или период?
– Лично на мен ми беше най-трудно през 80-те, защото тогава бях в изгнание. За мен беше много тежко да правя филми без подкрепата на родината си.
Най-новият ми филм ,,Етер“ е копродукция между Полша, Украйна, Литва, Унгария и Италия и мисля, че това е един много добър начин да правим кино в съвременните условия.
При представянето на филма пред българската публика разказахте, че дистрибуторът на филма е искал да премахнете финала в името на по-добри търговски перспективи. Аз обаче мисля, че е добър сюжетен обрат, а днешната публика обича добри обрати.
– Да, надявам се и се радвам, че Ви е харесал. Но моят финал е предизвикателство, защото навлиза в сферата на свръхестественото, а хората се страхуват и избягват да разсъждават върху него. Аз обаче държа на метафизиката, както и на д-р Фауст.
Да завършим с филмовите архиви и тяхната дейност. Защо е важно да опазим визуалната памет?
– Моето студио се стреми да се фокусира и върху тези процеси, тъй като това е от съществено значение за мен. Опитваме се да съхраняваме стари филми и да ги връщаме към нов живот чрез дигитализация и реставрация. За целта получаваме финансиране от Европа и това ни помага значително. Голяма част от старите ни филми се реконструират, продаваме ги на телевизията и в интернет – така достигат до нови публики. Това е нова реалност – тотална промяна. Преди години животът на един филм наподобяваше този на сценичната постановка – върти се един сезон или два, но не повече. След което отива в архива, където получава много тесен показ, ако въобще получи някакъв. Сега един двадесетгодишен филм е почти като нов и може да бъде пласиран до разнородни аудитории чрез най-различни канали. По този показател филмите се доближават до книгите – няма значение преди колко време е написана една книга, има значение дали е добра.