Костадин Бонев: АЗ СЪМ АЛЕРГИЧЕН КЪМ КЛИШЕТАТА

Костадин Бонев е български кинорежисьор. Прави своя дебют в документалното кино през 1984 и от тогава до сега е автор на около двадесет документални и игрални филма, сред които „Изкореняване“ (2017), „Потъването на Созопол“ (2014), „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“ (2012), „Европолис, градът на делтата“ (2009), „Подгряване на вчерашния обед“ (2002), „Военен кореспондент“ (2008), „Търпението на камъка“ (1998) и др. Неговите филми са отличавани с много международни и национални награди, гледани са от публика в над тридесет държави. Четири пъти е носител на наградата за най- добър режисьор на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци. Преподавател е в Националната академия за театрално и филмово изкуство и във Факултета по изкуствата към Югозападния университет. Повод за срещата ни е предстоящата премиера на най-новия му игрален филм „Далеч от брега“, който беше показан на фестивала за българско игрално кино „Златна роза“ и на Киномания.

Ако приемем, че режисьорът е разказвач, какви истории обичате да разказвате?

– Моят приятел Влади Киров твърди, че ние сме разказвачи на истории. Бих ви отговорил – истин­ски, но ме влече приказното, нещо, останало от детството. Аз самият смятам, че филмовата ис­тина е доста по-различна от реалната истина. В киното нещата са по-компресирани и малко по-яр­ки, по-цветни. По тази причина ме влече да разказ­вам необичайни истории, изглежда съм по-близко до романтизма, въпреки че общо взето съм скептик.

Повечето от вашите герои, не само в играл­ното, но и в документалното кино, са герои самотници. Страшно нещо ли е самотата?

– Самотата е относително понятие. Познавам хора, които се чувстват прекрасно сами, аз самият никога не скучая, когато съм сам. Разбира се, човек живее и общува с най-близките си и когато е сигурен, че те са на една ръка разстояние, тогава самотата не е страшна. Самотата е страшна, когато няма на кого да се опреш, когато си сам в света. Тогава идват равносметки, вини, човек започва да си припомня.

Вашият последен филм „Далеч от брега“ е изграден по мотиви от романа „Чайки да­леч от брега“, издаден 1983 година, но не е негова екранизация. Бихте ли ни разказали повече?

– Да, нещата са доста по-сложни. „Далеч от брега“ разказва за театрален режисьор, който е изгонен от София, и отива в малък провинциален град, къ­дето иска да постави една пиеса. В нея става дума за мъже, които са ограничени в едно пространство. Те не могат да го напуснат и всичко, което се случ­ва там – насилие и други такива неща, започват да се инфилтрират в отношенията между актьорите и това довежда почти до тотално разрушаване на спектакъла, който режисьорът иска да постави. В първия вариант на сценария пиесата, вкарана в сю­жета на филма, беше „Януари“ на Радичков… Имах де­вет чернови на „Потъването на Созопол“ и тук са го­ре-долу толкова. В един момент разбрахме, че Андрей Паунов иска да прави „Януари“ и си казахме: „Добре, ние ще намерим друга пиеса“. Всъщност това затворе­но пространство, което първоначално беше селска кръчма, където се появяват вълци, го направихме за­творено пространство на кораб, който персонажи­те също не могат да напуснат. Ситуацията беше аб­солютно идентична. Просто късмет да го използвам. Освен това мои европейски приятели от Австрия и от Германия ми бяха казали, че са много скептични