ПОЗНАТИТЕ НЕПОЗНАТИ СЪСЕДИ

на българските класици, някои от които своевременно са имали сериозно място в сръбско-българския интер­литературен контекст (например Иван Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Димитър Димов и др.).“/1 /

Въпреки че някои литературни критици, които следят българската литература в Сър­бия, споменават, че не така стоят нещата с българската поезия по простата причина, че поезията е по-непродаваема, една бегла справ­ка показва, че често се публикуват стихове в периодичния литературен печат и списанията, каквито са „Мост“, „Поля“, „Мостове“, „Лето­пис“ и др.

Новото време предполага и нов начин на работа. Затова дълбок поклон към всички пре­водачи на българска литература, които сами издирват авторите, сами намират издател­ството, а нерядко и средства, за да се отпеча­та превода на нова книга.

И не на последно място трябва да спомена Фестивала КРОКОДИЛ /2/, основан 2009 година и Къщата за писатели. До този момент с едноме­сечен резиденциален престой в Белград са били Алек Попов, Оля Стоянова и Теодора Димова.

В потока на тези размисли мой събеседник беше професор Михайло Пантич, преподавател в Белградския филологически факултет, писа­тел, критик и южнославянски компаратист, който 2002 година с промяната на образова­телната програма започва да преподава и в ка­тедрата по български език:

„В началото нямах никакви учебници и първото, което предложих, беше превеждането на „История на българската литература“ на Светлозар Игов, чийто редактор съм, след което с Дарина Дончева съставихме „Христоматия на българската литература“. За съ­жаление най-важната ми идея оттогава все още не е реализирана – да се направи поредица от 10 тома на българската, респективно на сръбската литература в сътрудничество с колегите ми от България. Разговарял съм с български посланици, с министри. Получавам съгласието им, но без резултат. Издателите пък първо питат кой ще го плати. Лично съм изненадан от пасив­ността на университетското сътрудничество, както в България, така и в Сърбия. В катедрите на нашите ези­ци и литература всичко върви тромаво и без инициа­тива.“

Мнението на професор Пантич е, че съвре­менната българска литература, еднакво както и сръбската, в последното десетилетие на 20. век е преминала през фаза на усвояване на по­стмодерните идеи и действия. Според него тя е изгубила чувството на йерархия, на канон и е напълно освободена от всякакви предварител­ни очаквания.

„Състезателният дух не е присъщ на лите­ратурата, но днес той съществува, като че ли сме в Холивуд, а не в една усамотена дейност. Правят се топ-списъци на най-четените, относ­но най-продаваните книги. Или накратко каза­но, това е епоха на интерференция на различни гласове, на идеологемни позиции, форми и на­чин на комуникация. Стимулите са неизвестни, защо и заради кого пишем, когато ситуацията е такава, каквато е, реализацията е неизвестна, евентуалният успех и общественото признание са непредвидими… Светът е равнодушен, носи се в интернетна кома, в едно виртуално, нема­териално пространство… Съвременното сръбско и българско общества, а оттам и литературата им, гле­дано от птичи поглед, не са до края структурирани. Въ­преки че проблемите ни са различни. Автоматично това се отразява върху писателите, защото те не пишат под стъклен похлупак, а свидетелстват за живота, който живеят. Местната перспектива в двете литератури вече не е така силно изразена, както преди.“

Михайло Пантич коментира, че отноше­нието на сръбските издатели към българската литература е съвсем коректен. Според него технологията, бързата комуникация, демокра­тизацията на писане и поевтиняването на пе­чатането имат основната роля. Заради експан­зията на частни издателства в целия регион издаването е много по-достъпно и той в биб­лиотеката си има нови преводи от български на десетки заглавия на поезия и проза, антологии и списания посветени на българската литера­тура. „Издателите се приспособиха към новите условия и участват в конкурсите за подпомага­не на преводите, защото пазарът в нито една от балканските държави не е достатъчен, за да фи­нансира сам преводите и излизането на нови за­главия. Тиражите обикновено за роман са 1000, за сборник с разкази 500, есета и поезия 300. В Сърбия например всеки втори ден излиза по един ро­ман на сръбски или чужд автор. И в този аспект трябва да се гледа интереса на читателите и критическата ре­флексия към българската литература. Интерес недву­смислено съществува, защото в противен случай ня­маше да издават български автори. Хубавото е, че този интерес непрекъснато нараства не само заради пре­ведените книги, а и заради засилената комуникация между писатели, преводачи, издатели, академичната и критическа мисъл. Знам едно, че без книгите, които съм прочел щях да бъда – никой.“

В сръбските медии, каквато впрочем е обща­та тенденция в балканските страни в преход, нещо като „литературна критика“ е твърде екзотична категория. В този контекст тряб­ва да се разглежда и отношението на медиите към българската литература. „Отношението на сръбските медии към българската литература е както към която и да е друга чужда литература.“ – споделя проф. Пантич и тук мнението му напълно съв­пада с това на Вл. Баяц. „Съществуват рубрики за култура и културни подлистници в някои медии, има специализирани предавания по радиото и телевизията, но в основата си повечето от тях са нещо между пред­ставяне и критика, а във вестниците всичко се свежда до информацията, че нещо е излязло. Факт е, че в ака­демичните среди до сега, а от времето на Джордже Иг­нятович, никой не е образовал компетентен аналитик на българската културна традиция в сръбската сре­да. А дали някой ще посегне към Ишигуро, Кнаусгор, Акунин или български автор е въпрос на личен вкус и избор. Интересно е, че до този момент от българското малцинство, което живее в Сърбия не е изплувал нито един аналитичен глас на българската култура, а точно оттам би трябвало да израсне един нов Цветан Тодоров или Юлия Кръстева.“

Михайло Пантич е съставител на „Анто­логия на българския разказ“ (2011) и споделя, че в процеса на съставянето на два пъти е бил в България, срещал се с колеги от българските факултети, с български писатели, критици и преводачи. Поради ограничените средства не е успял да поръча всички преводи и затова е комбинирал вече публикувани в списанията, но по-неизвестни преводи с новите. „Внимавах за представянето на автори от всички поколения и, раз­бира се, за присъствието на колкото може повече пи­сателки. В България, както и в Сърбия през изминалите няколко десетилетия лесно забелязваме експанзията на женското повествование. Също така беше много важно да се подберат произведения с нов подход, необикно­вен начин на разказване, специфичен авторов глас, тематична провокация, езикова експресивност… Изне­надан съм, че в България практиката на антологиите не е разпространена. Всеки път се връщах с камари кни­ги и списания, но не попаднах на нито една репрезен­тативна антология на съвременния български разказ, съставена от мой колега критик или писател. Странно е, защото както в сръбската, така и в българската лите­ратура притчата е основен национален жанр.“

Нерядко в продължение на много години съм била свидетел на коментара от страна на чи­татели или публика, който гласи „Ние не се по­знаваме“. Беше ми интересно да чуя мнението на един писател, филолог, компаратист или с една дума – познавач на българската литература:

„Мисля, че предразсъдъците, които взаимно сме си създали, са резултат преди всичко на политически и ис­торически заредените и повтарящи се „малки разлики“, лош и наслоен опит и несъгласувани интереси, отколко­то някакъв трагичен и метафизично разбран фатализъм. Знам, и безброй пъти съм се убеждавал, че съвсем добре се разбираме, което е прекрасна основа за задълбочено и още по-добро споразумяване и, в някаква идеална перс­пектива, в духа на Гьоте, за истинско взаимно поемане на най-доброто, което създаваме. Тук сме, едни до други, за духовна среща и обмен. В Сърбия казват „Бог па комшия“ – първият комшия ти е по-близък от близкия роднина от­далеч. Сигурно и в България има подобна поговорка.“