Като предупреди, че може да коментира литература­та само след падането на Берлинската стена, той продължи с думите: „Богата и интересна лите­ратура, изградена върху добра традиция.“

Във времето на медийна девалвация, на бру­тална комерсиализация, както в Сърбия, така и в България неминуемо е да попитате има ли в тях място за литература и българска литера­тура?

„Много сръбски медии през последното десети­летие изгубиха рубриките си за литературна критика, а доста и за културата като цяло. Този феномен не е сръбско откритие, защото това е последствие от все­общото балканско примитивно разбиране на вече дос­татъчно лошия либерален капитализъм. Последствието е, че медиите отбелязват, в много по-малък обем, изли­зането на книги с оригиналното обяснение, че „книга­та не е събитие“. Така сериозните литературни критици изгубиха медийно пространство за писане, а други пък сами се оттеглиха. Литературните списания намаля­ха застрашително. Днес в ежедневниците имате нещо между информация за книгата и полукритика, която се пише от журналисти. Създаде се нов медиен жанр, който няма име. Телевизиите, освен държавната теле­визия РТС, въобще нямат предавания за култура. Ра­дио Београд 2 все още се държи, но и то полека отмира. За щастие все още съществуват издатели, читатели, университетски професори (Михайло Пантич от Фило­логическия факултет), журналисти… които поддържат любопитството си и желанието да предадат нови зна­ния на другите.“

А дали се познаваме, българи и сърби, как­во знаем за културите си или стогодишната флоскула „Ние не се познаваме“ е все още в сила?

„Има известна истина, и не бих я приел повърх­ностно. Всеки от нас, според желанията и възможност­ите си, трябва да направи нещо. Трябва да се похвалят личности и от двете страни, които без печалби и сметки са направили много като истински малки институции (особено Мария-Йоанна Стоядинович). Бих искал да спомена хората, с които заедно изграждахме отноше­нията между двете култури: Георги Борисов, мой спът­ник в „Литературния влак на Европа“ през 2000 годи­на, Илия Троянов, с когото имах изключителна корес­понденция с продължения и с посредничеството на Традуки и Гьоте институт, Светлозар Желев, като из­дател и посланик на кул­турата, писателя ентуси­аст Александър Секулов…

Такива хора, влюбени в литературата и в контактите ни, ме карат да про­дължа с други, нови авто­ри, от Капка Касабова до Ангел Игов.

И накрая, в духа на геопоетиката – по инициа­тива на македонските интелектуалци, български, сръб­ски и други личности в изкуството през 2017 основахме нова Европейска академия на изкуствата със седали­ще в Букурещ. И аз съм сред основателите. Мотото на институцията Academia Balkanica Europeana e безвре­менното изречение на френския пътеписец Никола Бу­вие, пътувал из Балканите в средата на 50-те години, описвал и снимал, поставил стандартите на този ли­тературен жанр: „Балканите са сърцето на Европа“. Току-що излезе и първият електронен брой на спи­санието The Bridge (Мост) (http://bridge-magazine. net/2019/03/10/european-values-the-first-step-in-the-foundation-of-academica-balkanica-europeana/). Съдържанието му говори за това сърце.“

Бих искала да отбележа излизането на рома­на „Възвишение“ на Милен Русков в издателство „Дерета“ (2017), което беше съпътствано от много критики и представяния в периодичния печат, както и в различните литературни бло­гове. Романът бе окачествен като шедьовър, но само в една статия на блогър се споменава „но­вия езиков идиом на Русков“. През 2008 излиза „История на България“ написана от български историци в издателство „Клио“, което издава още няколко книги на български автори, между които е и Борис Христов (Сляпото куче. Долина­та на обувките). След излизането на „История на България“ седмичникът НИН представи изчер­пателно книгата, подчертавайки значението ù. През 2018 „Институ­тът за учебници“ (Бел­град) издава антология на българските афори­зми „Трън и роза“, със­тавителство: Алек­сандър Чотрич.

И з к л ю ч и т е л н о важно е да се каже, че тези издателства са сред водещите в Сър­бия и техният инте­рес към българската литература като цяло е подчертан.

Но нека не забравя­ме и другите издател­ства, Културните центрове и библиотеки с из­дателска дейност. Така в Нови Сад издателство „Бистрица“ издава Чудомир (Лъжлив Съби), Анто­логия на съвременния български разказ „Критин, който махаше от влака“ под съставителство­то на професор Михайло Пантич излиза в Кул­турния център на Нови Сад, „Христоматия на българската литература“, съставителство Михайло Пантич и Дарина Дончева, издава Фило­логическият факултет в Белград, „Антология на краткия разказ в България“ на Светлозар Игов изли­за в „Багдала“ Крушевац, „Антология на българската поезия“, съставители професор Марин Младенов и Татяна Дункова, излиза благодарение на две из­дателства – „Братство“ (Ниш) и „Института за учебници и образователни средства“ (Бел­град), „Среща на кръстопът: Елисавета Багряна и Раде Драинац“ на Блага Димитрова и Йордан Василев издава библиотеката „Раде Драинац“ в Прокупле. Не остават непознати автори като Йордан Радичков, Николай Табаков, Валентин Ге­оргиев, Стефан Кисьов, Димитър Христов, Ан­тон Дончев, Елена Алексиева… Широка палитра от автори, белязали българската литература.

Професор Михайло Пантич споделя: „Колкото и да е добре, че днешните сръбски читатели и критици на съвременна българска литература могат да се за­познаят със спецификата ù (…) толкова повече се усе­ща липсата на нови преводи или поне на нови издания