Автор: Мария-Йоанна Стоядинович
Познати, защото само на 50 км от София се намира Сърбия. Държава, която за голяма част от българите е синоним за вкусна скара и хубави кръчми, в които все още се пуши. Страхотно прекарване по новогодишни и великденски празници. Пък и не е нужно да знаеш чужд език, за да се разбереш. По комшийски.
Непознати, защото информацията, която се разпространява, е най-малкото щърба. Ако стане някакъв скандал или ако е от „голямо международно значение“.
Умишлено или по инерция, заради втълпените стереотипи, се премълчават факти, касаещи и българската история, и българската литература пък, ако щете, и културата ни като общо. Нека си спомним, че Христо Г. Данов започва издателската си дейност в Белград (1855) с издаването на Календара за високосната 1856 година „Старопланинче“. Трябва ли да напомням за Любен Каравелов, чиито ръкописи се пазят в библиотеката на Матица Сръбска в Нови Сад и за Раковски, който прекарва годините от 1856 до 1857 и 1860 до 1863 година в Нови Сад и Белград и, както твърдят историографите, „по това време в Сърбия са се печатали колкото сръбски, толкова и български книги“. Бих искала да напомня и за две велики имена – поетесата Елисавета Багряна и поета Раде Драинац… През 60-те и 70-те години задължителна литература в училищата е бил „Ян Бибиян“ на Елин Пелин, чели са се Алеко Константинов и неговия „Бай Ганьо“, Вазов.
И както бива между съседи, имало е и конфликти. Но едно е важно: в нито една ситуация контактите между хората на културата – писатели, театрали, художници, музиканти, не са секвали. С по-нова дата, по време на международните санкции срещу Сърбия Йован Чирилов, доайенът на съвременния театър и съосновател на Белградския международен театрален фестивал БИТЕФ, води преговори в Народния театър „Иван Вазов“ да прехвърли БИТЕФ в София, за да спаси фестивала.
Горе-долу знаем кои сръбски писатели са издадени в България, но какво става в Сърбия? Кои български автори се издават? Четат ли се? Кой ги издава? Как реагира критиката? Медиите?
Ако хвърлим един бегъл поглед върху статистиката от 1990 до днес, ще видим, че в периодичния печат и специализираните литературни списания не са непознати имената на Николай Кънчев, Светлозар Игов, Йордан Ефтимов, Любомир Левчев, Елена Алексиева, Емил Андреев, Алек Попов, Георги Господинов, Емилия Дворянова…
Преводачката Елизабета Георгиева прави изследване за публикуваните български автори, както в литературния периодичен печат, така и като самостоятелни книги в периода от 2004 до 2014 година.
Но това съвсем не е всичко, защото през следващите 5 години до днес излизат много книги и публикации в печата.
„Следя българската литература от средата на 90-те години.“ – споделя Владисва Баяц, писател и издател, собственик и директор на ИК „Геопоетика“. – „През 1993 основах издателството. Като си спомня, че това бяха години на разпадането на Югославия, войни, международни санкции, хиперинфлация и т.н., трябваше да минат години, за да се намести в главата ми това упорито противопоставяне на всичко. Защото, наистина, тогава на всички им изглеждах малко „чудно“, напускайки длъжностите на главен редактор и редакцията на „Политика“, но бях убеден, че „Геопоетика“ трябваше да остане един от малобройните контакти със света. Започнахме да издаваме успоредно англо-саксонски и балкански автори, уелсци и унгарци…
Следях и българската литература и избирах с какво да започна. Имаше смисъл: първата книга на български автор си беше „чист лукс“, имайки предвид околностите, под които живеехме и работехме. Създадохме поредицата „Цивилизации“, с която искахме на популярен, но и професионален начин да представим на сръбския читател други култури и то в рамките на 10 печатни коли. Вече бяхме издали Френската, Руската, Балканската и Унгарската цивилизации, поръчани специално за „Геопоетика“. Така поръчахме и „Тракийската цивилизация“ от траколога Димитър Попов благодарение на посредничеството на Мария-Йоанна Стоядинович. Писането се провлече, а преводът стана сравнително бързо, но краят на нашата Ю-катаклизма (бомбардировките през 1999) отложи излизането на книгата. Така започнахме с българската култура и литература, гмурвайки се в самите корени на раждането ù. Амбициозно, но не и претенциозно.“